Планетата на Шекспир

— Често съм си мислила за това — продължи тя. — Чудила съм се над него. Защото не съм единствената, която го притежава. Има и други. Нова способност, придобит инстинкт — няма как да се разбере. Когато хората навлезли в космоса и кацнали на непознати планети, били принудени да се адаптират към — как да го нарека? — невероятното може би. Трябвало да усвоят нови методи за оцеляване, нови начини на мислене, нови чувства и сетива. Може би притежаваме именно това, нов вид усещане, ново възприятие. Пионерите от Земята, когато настъпвали в неизследвани области, развивали нещо такова. Първобитните хора навярно са го притежавали. Но на старата населена и цивилизована Земя дошло време, когато вече нямало нужда от това и то било загубено. В цивилизована околна среда рядко имало изненади. Човек доста добре знаел какво може да очаква. Но когато тръгнал към звездите, изпитал отново нужда от старото си предусещане.

— Не го търси в мен — каза Хортън. — Аз съм един от хората, живели на това, което наричаш цивилизована Земя.

— Цивилизована ли беше?

— За да ти отговоря, трябва да дефинираш понятието. Какво значи цивилизован?

— Не знам — рече Илейн. — Никога не съм виждала напълно цивилизован свят — не в смисъла, в който е била цивилизована Земята. Или не мисля, че съм виждала. Днес човек не може да е сигурен. Ти и аз, Картър Хортън, идваме от различни епохи. Вероятно ще има моменти, в които единственото правилно поведение за всеки от нас ще бъде да проявява търпимост към другия.

— Говориш, сякаш си виждала много светове.

— Виждала съм — отвърна тя. — По време на това картографиране. Пристигаш на едно място, оставаш ден-два, — е, може би и повече, но никога твърде дълго. Само толкова, колкото да направиш известни наблюдения и да нахвърлиш някакви бележки, да добиеш представа какъв свят е този. Така че да можеш да го разпознаеш, ако попаднеш отново на него. Защото важното е да се разбере дали тунелната система ще те върне някога на място, на което вече си бил. На някои планети ти се иска да останеш по-дълго. Случва се да откриеш наистина приятно място. Но такива има малко. Най-често се радваш, че си тръгваш.

— Искам да ми кажеш нещо — рече Хортън. — Нещо, за което се питам. Ти участваш в тази картографска експедиция. Поне така я наричаш. На мен ми изглежда повече като да гониш вятъра. Шансовете ти не могат да са по-големи от едно на милион и все пак…

— Казах ти, че има и други.

— Но дори и да сте милион, само един от вас би имал шанс да попадне на свят, който е бил посетен по-рано. А когато само един от вас би намерил обратния път, това е губене на време. Би трябвало да има неколцина от вас, които да са успели, за да съществува статистическа вероятност тунелите да могат да се картографират или изобщо да започне картографирането им.

Илейн го изгледа студено.

— Там, откъдето идваш, ти си чувал естествено за вяра.

— Разбира се, че съм чувал за вяра. Вяра в самия себе си, вяра в собствената си страна, вяра в собствената си религия. Какво общо има това тук?

— Често вярата е всичко, което човек притежава.

— Вяра каза той е да мислиш, че нещо е възможно, когато си съвсем сигурен, че не е.

— Защо си толкова циничен? — попита тя. — Защо си толкова късоглед? Защо си толкова материалистичен?

— Не съм циничен — отговори Хортън. — Просто пресмятам шансовете. И ние не сме късогледи. Ние, спомни си, бяхме тези, които първи тръгнахме към звездите и можахме да го сторим, да убедим себе си да го сторим именно въз основа на материализма, който, изглежда, презираш толкова много.

— Вярно е — съгласи се тя, — но не за това говоря. Земята е едно, а звездите са друго. Когато попаднеш всред звездите, стойностите се променят, гледните точки се изместват. Има един древен израз — играта е различна, — можеш ли да ми кажеш какво означава този израз?

— Предполагам, че се отнася за някакво явление в спорта.

— Имаш предвид онези глупави упражнения, които са се изпълнявали някога на Земята?

— Вече няма ли такива? Никакви спортни събития?

— Толкова много има да се прави, толкова много да се учи. Нямаме повече нужда да търсим изкуствени забавления. Нямаме време, а даже и да имахме, никой не би се интересувал.

Илейн посочи една постройка, погълната почти изцяло от храстите и дърветата.

— Мисля, че е тази — рече тя.

— Тази ли?

— Тази, където е странното. Където е нещото, за което говорех.

— Да влезем ли и да видим?

— Не съм напълно сигурна — отвърна тя. — Да ти кажа право, малко ме е страх. От това, което можем да намерим, нали разбираш?

— Никаква ли представа нямаш? Твърдиш, че можеш да усещаш дали има нещо. Възприятието ти не се ли простира дотолкова, че да ти подскаже най-малкото някакъв признак?

Илейн поклати глава.

— Единствено, че е странно. Нещо необикновено. Може би ужасяващо, въпреки че не изпитвам истински ужас. Просто трепване на съзнанието ми, страх от необичайното, от неочакваното. Просто това ужасно предусещане за нещо.