Планетата на Шекспир

— Трябва да е живо — настоя той. — Ти го усети. Това трябва да е странното нещо, което си доловила. Все още ли не знаеш какво е?

— Ни най-малко — отговори Илейн. — Нищо, за което да съм чувала някога. Няма легенди. Няма разкази на старците. Абсолютно нищо. А е толкова хубаво. Ужасяващо, но хубаво. И тези фини, сложни фигурки. Облечено е в нещо не, сега виждам, че това не е облекло. Инкрустациите са върху люспи.

Хортън се опита да проследи очертанията на тялото, но колкото пъти се опитваше, все не успяваше. Започваше добре и стигаше донякъде, след което очертанието изчезваше, потъваше и се размиваше в златистата мъгла, стелеща се в куба, губеше се всред спираловидните извивки на самата форма.

Направи крачка напред, за да погледне отблизо, и бе спрян спрян от нищо. Там нямаше нищо, което да го спре; сякаш се бе натъкнал на стена, която не можеше нито да види, нито да усети. Не, не стена, каза си той. Съзнанието му френетически се мъчеше да намери някакъв вид подобие, с което да изрази какво се бе случило. Но, изглежда, нямаше такова подобие, защото нещото, което го бе спряло, бе просто нищо. Повдигна свободната си ръка и опипа пред себе си. Ръката му не срещна нищо, но бе спряна. Нямаше физическо усещане, нищо, което можеше да почувства или усети. Сякаш бе срещнал края на действителността, помисли си Хортън, сякаш бе достигнал място, откъдето не можеше да се отиде никъде. Като че ли някой бе прекарал черта и казал, че светът свършва тук, че няма нищо, което да се простира отвъд тази черта. Независимо какво виждаш или мислиш, че виждаш, там няма нищо. Но ако това бе вярно, рече си той, имаше нещо твърде нередно, защото можеше да вижда отвъд действителността.

— Там няма нищо — обади се Илейн, — но трябва да има нещо там. Виждаме куба и съществото.

Хортън отстъпи малко и в този миг златистото сияние на куба, изглежда, се разля и ги обгърна, направи ги част от създанието и куба. В тази златна мъгла светът сякаш пропадна и за момент те останаха сами, отделени от времето и пространството.

Илейн стоеше близо до него и като погледна надолу, той видя розата, татуирана на гърдата и. Протегна ръка и я докосна.

— Хубава е — рече гой.

— Благодаря, сър — отвърна тя.

— Нямаш нищо против, че и обръщам внимание?

Тя поклати глава.

— Бях започнала да изпитвам разочарование, че не си я забелязал. Трябва да си знаел, че е поставена там, за да привлича вниманието. Предназначението на розата е да служи като фокус.

19

— Погледни това — рече Никодим. Хортън се наведе да разгледа тъничката линия, която роботът бе изсякъл в камъка около таблото.

— Какво искаш да кажеш? — попита той. — Не виждам нищо нередно. Освен че не изглежда да си напреднал много.

— Точно в това е нередното — отвърна Никодим. — Не съм свършил нищо. Длетото изчуква камъка до няколко милиметра дълбочина, после камъкът става твърд. Като че ли е метал, малка част от повърхността на който е превърната в ръжда.

— Но не е метал.

— Не, камък е наистина. Опитах на други места върху лицевата страна на скалата. — Той махна към скалната стена, като сочеше драскотините по нея. — Навсякъде е същото, по цялата повърхност. Ерозията, изглежда, си върши работата, но под най-горния пласт камъкът е невероятно твърд. Сякаш молекулите му са свързани по-здраво, отколкото би трябвало при естествени условия.

— Къде е Хищника? — запита Илейн. — Той може да знае нещо за това.

— Много се съмнявам — подхвърли Хортън.

— Пратих го да си гледа работата — отговори Никодим. — Казах му да върви по дяволите. Дишаше ми във врата и ме подканяше…

— Той е толкова загрижен да се махне от тази планета — рече Илейн.

— Че кой не би бил? — учуди се Хортън.

— Толкова ми е мъчно за него — добави Илейн. — Сигурни ли сте, че няма как да го вземете на кораба, ако не успеем в нищо друго, искам да кажа?

— Не виждам как — рече Хортън. — Бихме могли да опитаме със студения сън, разбира се, но е твърде вероятно това да го убие. Какво мислиш, Никодим?

— Студеният сън е предназначен за хора — каза роботът. — Нямам представа как би се отразил на други същества. Допускам, че не много добре, ако изобщо е приложим. Преди всичко заради упойката, която за кратко време блокира функциите на клетките, преди да настъпи замразяването. При хората е почти безотказна, защото е създадена специално за тях. За да въздейства на някоя друга форма на живот, може би трябва да се промени. Промяната може да е малка и доста фина, както мисля. А аз нямам средства да я направя.

— Искаш да кажеш, че може да умре още преди да бъде замразен?

— Предполагам, че случаят може да е такъв.

— Но не можете да го оставите тук просто така — рече Илейн. — Не можете да си заминете и да го оставите.

— Бихме могли да го качим на борда все пак — предложи Хортън.

— Само че не и с мен — предупреди Никодим. — Ще го убия още през първата седмица. Той ми лази по нервите.

— Даже и да не стане жертва на склонността ти към убийство — каза Хортън, — какъв би бил смисълът? Не знам какви са намеренията на Кораба, но могат да минат векове, преди отново да кацнем на планета.