Планетата на Шекспир

— Трудно ще е да се промъкнем вътре — каза Хортън. — Растителността е доста гъста. Бих могъл да се върна до лагера и да донеса едно мачете. Мисля, че бяхме взели някакво.

— Няма нужда — рече тя и извади оръжието си от кобура на колана си. — Това ще прогори пътека.

Беше по-голямо, отколкото изглеждаше в кобура, островърхо и някак си тромаво. Той го изгледа.

— Лазер?

— Предполагам. Не знам. Не е само оръжие, но и инструмент. На родната ми планета това е стандарт. Всеки носи по един такъв. Можеш да го настройваш, виж… — Илейн му показа циферблата, вграден в ръкохватката. Тънък режещ лъч, широк конус, каквото поискаш. Но защо питаш? Ти също носиш такъв.

— Различен е — обясни Хортън. — Доста грубо оръжие, но ефикасно, ако знаеш как да си служиш с нето. Изхвърля метална топчица. Куршум. Четиридесет и пети калибър. Оръжие, не е инструмент.

Илейн сви вежди.

— Чувала съм за принципа — каза тя. — Много древна идея.

— Може би — допълни Хортън, — но до момента, когато напуснах Земята, бе най-доброто, с което разполагахме. В ръцете на човек, който познава действието му, то е точно и много смъртоносно. Висока скорост, огромна възпираща мощ. Работи с барут — нитрат, мисля, може би кордит. Не познавам добре химическата му страна.

— Но барутът — изобщо никакво сложно вещество — не би могло да се запази през всичките тези години, докато си бил на кораба. С времето би се разпаднало.

Хортън и отправи учуден поглед, изненадан от познанията и.

— Не съм се замислял над това — рече той. — Но е вярно. Преобразователят на материя, разбира се…

— Имате преобразовател на материя?

— Така ми каза Никодим. На практика аз не съм го виждал. Никога не съм виждал преобразовател на материя, да си призная. Нямаше такива, когато ни потопиха в студения сън. Създадени са по-късно.

— Още една легенда — промълви Илейн. — Изгубено изкуство…

— Съвсем не — протестира Хортън. — Технология.

Тя вдигна рамене.

— Каквото и да е — изгубено е. Ние нямаме преобразователи на материя. Както казах, това е още една легенда.

— Хубаво, ще видим ли сега — запита Хортън — какво е нещото, за което говориш, или ще…

— Ще влезем и ще видим — рече Илейн. — Ще го наглася на минимум.

Вдигна инструмента и от него изскочи бледосин облак. Храсталакът се изпари със зловещо съскане и прах изпълни въздуха.

— Внимателно — предупреди той.

— Не се безпокой — отвърна тя остро. — Знам как да го използвам.

Очевидно бе, че знаеше. Проряза добре оформена тясна пътека, като заобиколи едно дърво.

— Няма нужда да го изгаряме. Би било прахосничество.

— Чувстваш ли го все още? — попита Хортън. — Странното. Можеш ли да определиш какво е?

— Още е там — каза тя, — но все така нямам никаква представа какво е, както и преди.

Прибра пистолета в кобура и Хортън, като освети напред с фенерчето, влезе пръв в сградата.

Вътре бе тъмно и прашно. Покрай стените стояха парчета разпадащи се мебели. Дребно животинче изпищя с внезапен ужас и се втурна през помещението, неясно движение в мрака.

— Мишка — рече Хортън.

— Вероятно не е мишка — възрази невъзмутимо Илейн. — Мишки има на Земята или поне така се казва в старите стихчета на бавачките. Имаше едно такова: Чело коте книжка, а в книжката — мишка.

— Значи стихчетата на бавачките са се запазили?

— Някои от тях — отговори тя. — Допускам, че не всички.

Пред тях се изправи затворена врага и като протегна ръка, Хортън я бутна. Вратата се разпадна и образува купчина върху прага.

Той насочи фенерчето напред и освети стаята от другата страна. Помещението пламна насреща им, хвърляйки блясък от златиста светлина в лицата им. Отстъпиха крачка или две назад и Хортън наведе фенерчето. После предпазливо го вдигна отново и този път през сиянието на отразената светлина видяха какво предизвикваше отражението. В средата на стаята, почти запълващ я, стоеше един куб.

Хортън наклони фенерчето, за да намали отражението, и като стъпваше бавно, влезе в стаята.

Светлината от фенерчето вече не се отразяваше в куба, а сякаш се поглъщаше от него, всмукваше се и се разпръскваше из вътрешността му, така че целият куб изглеждаше осветен.

В светлината висеше неподвижно едно създание. Създание това бе единственото определение, за което човек можеше да се сети. Беше огромно, почти изпълваше куба. тялото му се простираше отвъд границата на видимостта им. За момент изпитаха усещането за маса, но не просто за каквато и да е маса. Това бе усещането за живот в нея, нещо в очертанията му инстинктивно подсказваше, че масата бе жива. Нещо, което изглеждаше да е глава, стърчеше ниско долу от това, което можеше да е гръден кош. А тялото беше ли това тяло? Тяло, покрито с оплетен филигран. Като ризница, помисли си Хортън скъпоценен образец на златарското изкуство.

— Красиво е — възкликна удивена Илейн до него.

Хортън се чувстваше смразен — наполовина от учудване, наполовина от страх.

— Има глава — каза той. — Проклетото нещо е живо.

— Не е мръднало — отвърна тя. — А би трябвало. При първия досег със светлината би трябвало да мръдне.

— То спи — рече Хортън.

— Не мисля, че спи.