Планетата на Шекспир

— Какво искаш? — попита Хортън голия охлюв. Когато проговори, електрическото трептене в мозъка му се засили импулсивно — импулс на проникновение? — после продължи да трепти. Нищо друго не последва.

— Не мисля, че ще успее — обяви Никодим. — Опитва се да ни каже нещо, но няма как да го стори. Не може да ни достигне.

— Езерото може да разговаря с нас — каза Хортън. — Езерото разговаряше с мен.

Никодим повдигна рамене в знак на примирение.

— Тези същества са различни. Друг вид разум, друг вид сигнал.

Очите на Хищника се отвориха.

— Той се съживява — рече Никодим. — Ще го боли. Ще се върна в лагера. Мисля, че имам някаква инжекция.

— Не — простена слабо Хищника. — Никаква игла в задника. Няма да е за дълго. Чудовището мъртво ли е?

— Съвсем мъртво — отговори Хортън.

— Хубаво — каза Хищника. — Прерязах му проклетото гърло. Много ме бива за това. Добре се справям с чудовищата.

— Не трябва да се безпокоиш — рече му Хортън. — След малко ще се опитаме да те преместим. Ще те пренесем в лагера.

Хищника затвори уморено очите си.

— Не в лагера — отвърна той. — И тук е добре, както където и да е.

Закашля се, задавен от приток на кръв, която се изля от устата му и се стече по гърдите му.

— Какво стана с дракона? — запита Хортън. — Вижда ли се някъде?

— Сгромоляса се оттатък Езерото — отговори Илейн. — Нещо не бе наред. Не можеше да лети. Опита се да лети и падна.

— Стоял е дълго във времето — каза Никодим.

Охлювът повдигна пипалото си и докосна рамото на Хортън, за да привлече вниманието му. Посочи към брега, където чудовището лежеше като черна купчина на земята. После потупа три пъти Хортън и три пъти себе си. От тялото му израсна ново пипало и с двете пипала то направи движение, като че ли искаше да вдигне Хищника и да го притисне силно към себе си, да го залюлее, да го прегърне нежно.

— Опитва се да ни каже благодаря — изтълкува Никодим. — Опитва се да благодари на Хищника.

— Може би се опитва да ни каже, че може да му помогне — възрази Илейн.

— Нищо не може да ми помогне — рече Хищника, отвори очи и се огледа. — Просто ме оставете тук. Не ме местете, преди да умра.

Закашля се отново.

— И не ми разправяйте от милост, че не умирам. Ще постоите ли с мен, докато се свърши?

— Ще останем при теб — отвърна Илейн.

— Хортън?

— Да, приятелю мой.

— Ако това не се бе случило, щяхте ли да ме вземете? Не бихте ме оставили тук. Щяхте ли да ме вземете, когато си тръгнехте от планетата?

— Щяхме да те вземем — отговори Хортън. Хищника затвори отново очи.

— Знаех си, че ще го направите въздъхна той. — Винаги съм знаел.

Денят вече бе настъпил и слънцето се бе издигнало на педя над хоризонта. Наклонената слънчева светлина блестеше върху Езерото.

Сега, помисли си Хортън, няма значение, че тунелът е затворен. Хищника няма да бъде повече изгнаник на това място, което мразеше. Илейн ще си тръгне с Кораба и няма да е необходимо да оставаме още. Каквото е било предвидено да се случи на тази планета, вече е станало и е свършено. И бих искал, продължи той, да мога да разбера, може би не сега, но някой ден, за какво е било всичко това.

— Картър, виж! — каза Никодим с тих напрегнат глас. — Страшилището…

Хортън вдигна глава и погледна, като онемя от гледката. Чудовището, лежащо само на стотина-двеста метра от тях, се топеше. Разлагаше се, като се превръщаше в гниеща гадост. Потръпна сякаш като живо, когато потъна във вонящата противна локва, от която протекоха малки вади, дигаща пара мръсотия.

Наблюдаваше го, вцепенен от ужас и погнуса, как се стичаше и образуваше мазна пяна, от която на човек му се повдигаше, и в съзнанието му изплува неканената мисъл, че никога нямаше да може да си припомни точно първоначалната му форма. Единственото впечатление, което бе добил за нея в мига, преди Хищника да отнеме живота му, бе за топчестия и вид, сплескания топчест вид, който на практика бе просто безформеност. Злото можеше да се характеризира с това, помисли си той. че изобщо няма форма. Беше топчеста маса и отвратителна локва мръсотия, която никога нямаше да разбереш какво представлява, така че бе свободен да си представиш какво можеше да бъде, както страхът от неизвестното те караше да му придаваш такива форми, които ти изглеждаха най-ужасяващи. По такъв начин злото можеше да приема толкова различни лица, колкото бяха и хората, за да му ги припишат — злото на всеки един би било малко по-различно от това на който и да е друг.

— Хортън.

— Да, Хищнико, какво има?

Гласът му бе слаб и дрезгав, затова Хортън коленичи край него и се наведе ниско, за да го чува.

— Когато свърши — рече Хищника, — оставете ме тук. Оставете ме на открито, така че да могат да ме намерят.

— Не те разбирам — отвърна Хортън. — Кой да те намери?

— Лешоядите. Чистачите. Гробарите. Малки гладни скитници, които поглъщат всичко. Насекоми, птици, дребни животни, червеи, бактерии. Ще го направиш, нали, Хортън?

— Разбира се, че ще го направя, ако го желаеш. Ако наистина го желаеш.