Планетата на Шекспир

Милион скъпоценни камъни искряха в храсталака. Драконът не се виждаше, защото растителността пречеше, но дъгата, отразявана от тялото му, показваше къде бе паднал.

— Мъртъв е — каза Илейн. — Не шава.

— Не е задължително да е мъртъв — отвърна Хортън. — Може да е ранен, но все още жив.

Заедно навлязоха в гъсталака и когато подминаха едно голямо дърво с ниско висящи клони, видяха дракона.

Красотата му спираше дъха. Всяка от малките люспи, които покриваха тялото му, бе източник на бисерна светлина, малки изящно оцветени скъпоценни камъни, блестящи на слънчевата светлина. Когато Хортън направи крачка напред, цялото тяло сякаш избухна в пламъци, люспите се намираха под такъв ъгъл, че се превърнаха в отражател, който насочваше яркостта на деня право в лицето му. Но когато направи следващата крачка, променяйки ъгъла на люспите спрямо себе си, блясъкът изчезна и се върна искренето, като че ли бе украсена коледна елха, изцяло покрита с мигащи светлинки, но много по-пъстроцветни светлинки, каквито никоя коледна елха не би могла да има. Тъмносини и рубиненочервени, зелени с отсенки от бледото небе на пролетна вечер до тъмнозеленото сърдито море, живително жълти, слънчевото сияние на топаза, розовите цветчета на ябълката, есенното лъщене на тиквите — и всички тези цветове замръзнали в святкащ лед, какъвто може да се види през мразовито зимно утро, когато всичко е диамантено.

Илейн пое дъх.

— Колко е красив! — възторжено извика тя. — По-красив, отколкото предполагахме, когато го видяхме в плен на времето.

Драконът бе по-малък, отколкото бе изглеждал, когато го бяха зърнали да лети във въздуха, и лежеше съвсем неподвижно. Едното му ефирно крило, което се протягаше от стройното му тяло, бе разстлано отпуснато върху тревата. Другото бе подвито под него. Дългият му врат бе извит, така че главата му се опираше с едната буза в земята. Погледната отблизо, главата му все още наподобяваше шлем. Върху нея липсваха люспите, покриващи останалата част от тялото. Шлемът бе образуван от твърди повърхности, които приличаха на полирани метални плочи. Огромният му клюн, който стърчеше напред от маската на шлема, също имаше метален вид.

Като продължаваше да лежи спокоен и неподвижен, окото от тази страна на главата му, която бе обърната нагоре, се отвори — синьо око, нежно око, ясно, кристално и без следа от страх.

— Жив е! — възкликна Илейн и хукна към него. С предупредителен вик Хортън се пресегна да я спре, но тя се наведе и се отпусна на колене край жестоката глава, протегна ръце и я взе, вдигна я и я притисна към гърдите си.

Хортън стоеше вкаменен, без да смее да мръдне, без да смее да гъкне. Ранено, изпитващо болка същество, един замах, един удар на този зловещ клюн…

Но нищо не се случи. Драконът не помръдна. Илейн нежно отпусна главата му отново на земята и погали с ръка врата му от скъпоценни камъни. Драконът мигна съвсем бавно, като окото му бе вперено в нея.

— Разбира, че сме приятели — рече тя. — Разбира, че няма да го нараним.

Драконът мигна пак и този път окото му остана затворено. Илейн продължи да глади съществото по врата, като леко му напяваше. Хортън остана на мястото си, вслушвайки се в тихото тананикане, единственият звук (ако можеше да се нарече звук) в страшната тишина, която се бе възцарила на билото на хълма. Под него, оттатък Езерото, играчката, представляваща Никодим, стоеше все още на брега край петното, което бе Хищника. По-надалеч върху същия бряг можеше да се забележи по-голямото петно, образувано от раздробената могила, от която бе изскочило чудовището. От чудовището нямаше абсолютно никаква следа.

Знаел бе за чудовището, помисли си той, или би трябвало да разбере. Едва вчера се бе изкачил на могилата, като, се катереше с ръце и крака, защото това бе единственият начин да се преодолее стръмнината и. Малко под върха бе спрял да си почине, лежейки проснат по корем, и бе почувствал трептене в хълма, като туптенето на сърце. Но си бе казал, припомни си той, че то не бе нищо друго, освен туптенето на собственото му сърце, което биеше след изтощителното изкачване, и повече не бе помислил за това.

Хортън погледна пак към дракона и долови какво бе нередното в него, но дори и така му бе нужно известно време, за да разбере какво именно бе то.

— Илейн — каза тихо той. — Илейн. Тя отправи поглед нагоре към него.

— Драконът е мъртъв — рече той. — Цветовете избледняват.

Избледняването продължи пред очите им. Малките люспи изгубиха блясъка си и красотата им изчезна. Престанал вече да бъде смайващ, драконът се превърна в голям сив звяр и по вида му не можеше да има съмнение, че бе мъртъв.

Илейн бавно се изправи на крака и избърса със свити юмруци мокрото си от сълзи лице.

— Но защо? — попита тя изумено. — Защо? Ако е бил затворен във времето — ако за него времето е било спряло, — би трябвало да бъде бодър и силен като в мига, когато е бил поставен там. Времето просто не би съществувало за него. Не би трябвало да има промяна.