Покварено сърце

Сладката любовна песен се превръщаше в заплаха, в подигравка, в обещание за бъдещи беди, за нещастие, преследване и вероятно смърт. Кари Гретхен парадираше и дразнеше. Показваше ми среден пръст. Не бях слушала „Карпентърс“ от години, а навремето изтривах от въртене касетките и дисковете им. Чудех се дали Кари знае това. Вероятно го знаеше. Значи това бе следващото послание от замисъла й, който сигурно бе задействала преди доста време.

Усетих предизвикателството и реакцията ми се надигна като разтопена лава, усетих ясно яростта в себе си, желанието да унищожа най-отвратителната и коварна престъпничка, която някога бях срещала. През последните тринайсет години дори не се бях сещала за нея, не и след като я видях как загива в хеликоптерна катастрофа. Или поне така си мислех. Но грешах. Тя изобщо не е била в онази летяща машина и когато го разбрах, това бе едно от най-лошите неща, които ми се бе налагало да приема. Беше като да ти кажат, че смъртоносната ти болест вече не е в ремисия. Или че ужасната трагедия не е била само лош сън.

Сега Кари продължаваше това, което бе започнала. Разбира се, че щеше да го направи. Спомних си скорошните предупреждения на съпруга ми, че се привързвам към нея, че говоря с нея наум и че се хващам за измамно лесната теза, че тя няма да довърши това, което бе започнала. Но тя не искаше да ме убие, защото бе планирала нещо по-лошо. Не искаше да отърве земята от мен, иначе щеше да го направи миналия юни. Бентън е криминален разузнавач и аналитик от ФБР, това, което хората все още наричат профайлър. Той смята, че съм се идентифицирала с агресора. Предполага, че страдам от Стокхолмски синдром. Напоследък доста говореше за това. Всеки път, когато го направеше, започвахме да се караме.

— Докторе? Как сме тук? — Приближаващият към мен мъжки глас бе последван от обути в шумящи калцуни обувки. — Готов съм за преглед, ако и ти си.

— Още не — отвърнах, докато Карен Карпентър продължаваше да пее в слушалката ми.

„Работим заедно, ден след ден, заедно, заедно…“

Той влезе с тежка стъпка във фоайето. Питър Роко Марино. Или Марино, както го наричат повечето хора, включително и аз. Или Пийт, макар че никога не съм му викала така и не съм сигурна защо, може би защото отначало не бяхме приятели. Викам му „копеле“, когато се държи гадно, и „задник“, когато е задник. Метър и деветдесет, сто и десет килограма, с бедра като дънери и ръце като джанти, той има такова значимо присъствие, че човек си глътва всички метафори.

Лицето му е широко и обрулено, има големи бели зъби, челюст като на екшън герой, бичи врат и гръден кош широк като входна врата. Днес носеше сива рокерска риза, кецове с размер като за чудовището на д-р Франкенщайн, хавлиени чорапи и бежови спортни бермуди с всякакви видове джобчета. На колана му бяха окачени значката и пистолетът. Марино няма нужда от легитимация, за да прави каквото си е наумил и да получи уважението, което изисква.

Марино е ченге без граници. Юрисдикцията му сега може и да беше Кеймбридж, но той намираше начини да я разшири далеч отвъд границите на Масачузетския технологичен институт и Харвард, отвъд светилата, които живееха тук, и туристите, които не живееха. Марино е проблем без граници. И винаги е бил мой проблем.

— Мислех, че ще искаш да знаеш, че марихуаната е медицинска. Нямам представа откъде я е взела. — Кървясалият му поглед се разходи по трупа, по окървавения мраморен под и след това се спря на гърдите ми, любимото му място за насочване на вниманието.

Няма значение дали нося хирургически дрехи, найлонов гащеризон, бяла престилка или съм се увила като за северния полюс. Марино винаги се възползва и открито ме зяпа.

— Пъпки, тинктури, нещо, което прилича на завити във фолио фитили. — Той вдигна голямото си рамо, за да избърше капещата от брадичката му пот.

— И аз така чух. — Гледах това, което се въртеше на телефона ми, и започвах да се чудя дали това не е всичко, просто празната стая на Луси със светлината, процеждаща се през щорите, и Г-н Пикъл, който изглеждаше неразбран и изоставен на леглото.

— Беше в много стара дървена кутия, която намерих скрита под някакви боклуци в дрешника в спалнята й — каза Марино.

— Ще отида, но не сега. И защо ще крие медицинска марихуана?

— Защото може би не я е получила легално. Може би за да не я краде икономката. Не знам. Но ще е интересно да се видят токсикологичните тестове, какви са нивата на тетрахидроканабинола. Това би обяснило защо е решила да се катери по стълбата и да се занимава с крушката посред нощ.

— Прекалено много говориш с Хайд.

— Може би е паднала и наистина точно това се е случило. Логично е — каза Марино.

— Не и според мен. И не знаем дали е било посред нощ. Аз искрено се съмнявам. Ако е умряла около полунощ или по-късно, значи е намерена най-много осем часа след настъпването на смъртта. А аз съм сигурна, че е мъртва от по-отдавна.

— Тук е толкова топло, че няма начин да се разбере откога е мъртва.

— Почти вярно, но не съвсем — отвърнах. — Ще разбера, след като навлезем по-дълбоко в разследването.