Покварено сърце

Денят беше слънчев, но сигурно имаше облаци, иначе светлината щеше да е еднаква през цялото време. Сякаш стаята в общежитието имаше реле — ту ставаше ярко осветена, ту не толкова. Облаци минаваха пред слънцето, заключих, докато Хайд и кашлящият полицай се навъртаха край махагоновото стълбище и на висок глас изказваха мнения, коментираха и клюкарстваха, сякаш бях малоумна или мъртва като жената на пода.

— Ако пита, не мисля, че трябва да й казваме. — Хайд все още беше на темата за очакваното пристигане на Аманда Гилбърт в Бостън. — Изключването на климатиците е подробност, която не трябва да споделяме с нея и със сигурност не трябва да споделяме с медиите.

— Това е единственото странно нещо в този случай. Знаеш ли, това ми създава лошо предчувствие.

Със сигурност не бе единственото странно нещо в този случай, помислих си, но не го казах на глас.

— Така е, от това ще тръгне буря от слухове и конспиративни теории, които ще плъзнат в интернет.

— Но извършителите понякога изключват климатиците, усилват отоплението, правят всичко, за да затоплят местопрестъплението и да ускорят разлагането. За да заблудят разследването за точния час на смъртта, та да си създадат алиби и да прецакат доказателствата, нали така, докторе? — Щатският полицай с масачузетския акцент се обърна директно към мен, този път без изобщо да кашля.

— Топлината ускорява разлагането — отвърнах, без да вдигам поглед. — Студът го забавя. — Добавих това и осъзнах какво означава, че стените на стаята в общежитието са с цвят на черупка на яйце.

Когато Луси постъпи в общежитието „Вашингтон“, стените бяха бежови. По-късно ги пребоядисаха. Преизчислих времето. Видеото бе снимано през 1996 година. Може би 1997.

— В „Дънкин“ имат доста добри сандвичи. Искате ли нещо за ядене, госпожо? — Щатският полицай в сиво-синята униформа отново говореше на мен. Беше шейсетинагодишен, с шкембе, не изглеждаше добре: лицето му бе уморено, около очите му имаше кръгове.

Нямах представа какво прави на местопрестъплението и с какво може да помогне. Наистина изглеждаше болен. Но не аз решавах кой да бъде на местопрестъплението. Погледнах подпухналото лице на Шанел Гилбърт, голото й тяло, което бе започнало да позеленява и да се подува в коремната област от бактериите и газовете, които се образуваха обилно в стомаха й вследствие на разложението.

Икономката бе казала, че полицаите не са докосвали тялото, дори не са се приближили до него, и аз не се съмнявах, че Шанел Гилбърт лежи точно както е била намерена, с разтворен копринен черен халат, с открити гърди и гениталии. Отдавна съм спряла импулсивно да покривам голите трупове, освен ако местопрестъплението не е на публично място. Не променям положението на тялото, докато не съм сигурна, че са направени достатъчно снимки и че е време да го слагаме в торба и да го транспортираме към Криминологичния център. Това щеше да стане скоро. Много скоро всъщност.

Искаше ми се да й кажа, че съжалявам, докато оглеждах локвите гъста засъхнала кръв с почернели краища. Бе изникнало нещо извънредно. Трябваше да тръгвам, но щях да се върна. Ако можех, бих й казала, че съм смътно наясно колко силно бръмчат мухите във фоайето: бяха нахлули в къщата, докато полицаите отваряха и затваряха вратите, за да влизат и излизат. Проблясваха като капчици петрол, кацаха и пълзяха, търсеха рани или други отвори, за да снесат яйцата си.

Вниманието ми рязко се върна към дисплея на телефона. Изображението беше същото. Празната стая на Луси в общежитието. Секундите си течаха. Двеста осемдесет и девет. Триста и десет. Вече бяха минали почти шест минути и сигурно вече нещо се задаваше. Кой ми го бе пратил? Не беше племенницата ми. Нямаше никаква причина да го направи. И защо да го прави сега? Защо след толкова много години? Имах чувството, че знам отговора. Не исках да е верен.

„Мили боже, нека не съм права!“ Но бях. Трябваше да съм абсолютно изключила, за да не мога да събера две и две.

— Имат вегетариански сандвичи, ако си падате по тях — каза един от полицаите.

— Не, благодаря. — Продължавах да чакам и да гледам… и тогава усетих нещо друго.

Хайд бе насочил телефона си към мен. Снимаше.

— Нищо няма да правиш с това — казах аз и го изгледах свирепо.

— Мислех да го пусна в Туитър, след като го пусна във Фейсбук и го постна в Инстаграм. Шегувам се. Да не гледате филм на телефона си?

Гледаше ме. Очите му блестяха по онзи палав начин, както преди да изтърси поредната тъпа шега.

— Не ви виня, че се забавлявате — каза той. — Тук е доста умряло.

— Аз не мога така. Прекалено съм старомоден — каза щатският полицай. — Трябва ми екран с прилични размери, ако ще гледам филм.

— Жена ми чете книги на телефона си.

— Аз също. Но само когато шофирам.

— Ха-ха. Голям си смешник, Хайд.

— Мислиш ли, че си струва да отцепим тази част? Хей, докторе?