Покварено сърце

— Никога не пристигам на местопрестъпление с убеждението, че нещо е очевидно. — Хвърлих им кос поглед.

— Е, аз мисля, че случилото се тук е очевидно, ако трябва да бъда честен. Разбира се, причината за смъртта е ваша работа, не наша, госпожо — намеси се щатският полицай с глас меден като на адвокат.

Госпожо това, госпожо онова. Така съдебните заседатели забравят, че съм лекар, юрист, началник.

— Никакво ядене, пиене, пушене или ползване на тоалетната. — Казах го на Хайд и това беше заповед. — Никакво хвърляне на фасове, обвивки от дъвки или храна, чаши от кафе, абсолютно нищо в боклука. Недейте да приемате, че това не е местопрестъпление.

— Но вие не смятате, че е.

— Работя така, че все едно е, и вие трябва да направите същото — отвърнах. — Защото няма да знам какво наистина се е случило, докато не събера повече информация. Има доста голяма реакция на тъканите, доста кървене, по моя преценка няколко литра. Скалпът й е кървав и мек. Може да има повече от една фрактура. Има постмортални изменения, каквито не бих очаквала. Ще ви кажа толкова засега, но няма да съм сигурна с какво си имаме работа, докато не я закарам в центъра си. И изключени климатици по време на гореща вълна през август? Това определено не ми харесва. Нека не бързаме толкова да обвиняваме марихуаната за смъртта й. Нали знаете какво казват.

— За кое? — Щатският полицай изглеждаше объркан и разтревожен и заедно с останалите беше отстъпил няколко крачки.

— По-добре да си около пушачи на трева, отколкото около пияници. Алкохолът предизвиква опасни импулси като качване по стълби, каране на кола, сбивания. Тревата не е толкова мотивираща. В общия случай не води до агресия или поемане на рискове. Обикновено е точно обратното.

— Зависи от човека и какво е пушил, нали? И може би какви други хапчета е пил?

— По принцип да.

— Нека ви попитам така. Очаква ли се от човек, паднал от стълба, да кърви толкова много?

— Зависи какви са нараняванията — отвърнах.

— Значи ако са по-тежки, отколкото си мислим, и тя покаже отрицателни проби за наркотици и алкохол, това може да се окаже голям проблем. Това ли ни казвате?

— Ако питате мен, това, което се е случило, вече е голям проблем — обади се пак щатският полицай между кашлиците.

— За нея със сигурност. Кога за последен път са ви ваксинирали против тетанус? — попитах аз.

— Защо?

— Защото ваксината ДТК пази от тетанус, но и от коклюш. И се притеснявам, че може да имате магарешка кашлица.

— Мислех, че само децата ги хваща.

— Не е вярно. Как започнаха симптомите?

— Просто настинка. Течеше ми носът, кихах, така около две седмици. След това тази кашлица. Получавам пристъпи и едвам дишам. Не помня кога за последен път съм се ваксинирал срещу тетанус, ако трябва да съм честен.

— Трябва да отидете на лекар. Не бих искала да се разболеете от пневмония или да получите пневмоторакс — казах на щатския полицай.

Тогава той и останалите полицаи най-накрая ме оставиха на мира.

4.

Осем минути след началото на видеото продължавах да виждам само празната стая на Луси. Отново се опитах да спра записа или да го запаметя. Не можах. Продължаваше да си тече като самия живот, без да ми показва нищо.

Вече бяха изтекли девет минути от клипа и стаята си оставаше точно същата, празна и тиха, а във фоновия шум изстрелите от стрелбищата продължаваха. Чуваше се пукот от оръжия и виждах как покрай краищата на белите щори светлината се усилва по странен начин. Слънцето светеше право в прозорците и си спомних, че стаята на Луси гледаше на запад. Беше късен следобед.

Пук-пук. Пук-пук.

Дочух шум от трафик, който се движеше четири етажа по-долу по „Дж. Едгар Хувър“, главния път, който минаваше по средата на Академията на ФБР. Беше час пик. Уроците за деня свършваха. Ченгета и агенти излизаха от стрелбищата. За миг ми се стори, че долових остра миризма на банан от изоамилацетат, разтворител за почистване на оръжие. Помирисах изгорен барут, сякаш го имаше някъде около мен. Усетих знойната жега на Вирджиния и чух жуженето на насекоми, сребристи и златисти гилзи искряха в затоплената от слънцето трева. Спомените се връщаха с всичка сила… и тогава нещо се случи.

Във видеото се появиха надписи. Много бавно се изписа:

ПОКВАРЕНО СЪРЦЕ — СЦЕНА 1

от Кори Гретхен

Куонтико, Вирджиния, 11 юли 1997 година

Името ме накара да трепна. Вбесих се, когато го видях да се изписва с едри червени букви, които преминаваха много бавно, лежерно и направо капеха през екрана, пиксел по пиксел като кръвоизлив на забавен каданс. Беше добавена и музика. Карен Карпентър пееше „Току-що започнахме“. Беше нагло да се озвучи записът с този ангелски глас, с тези нежни стихове на Пол Уилямс.