Покварено сърце

— И какъв е изводът? — добави той, докато аз гледах как кадилакът се приближава на подскоци, сякаш нещо с шофьора не бе наред. — Всичко, което намираме, изглежда от същия контекст.

Покрай огромните гуми пръскаше вода и падаше по лъскавата черна боя. Чистачките бяха изключени, а затъмненото задно стъкло беше потно и не разбирах как шофьорът вижда. Тъкмо се канех да изскоча от джипа си, когато кадилакът спря на сантиметри от предния ми калник. Блокира ме, макар да бе повече от очевидно, че не просто съм паркирала тук. Бях по официална работа, със запален двигател и включени светлини. Да не говорим, че седях вътре.

Не свалях очи от кадилака. Чаках някой да слезе от него.

Никой не слезе. Вратата на шофьора не се отвори и аз реших, че това е лимузината на Аманда Гилбърт. Може би я бе оставила тук и след това бе отишла някъде другаде по някаква причина. А сега се бе върнала.

— Къде точно намери това влакно от бизон? — попитах Ърни.

— В оперението на стрелата — отвърна той. — Боядисаните руси косми.

— Човешки ли са?

— Както предполагаше, съжалявам да го кажа, защото намеква за нещо много лошо. Напоени са с лепило, така че можеш да си представиш какво е полепнало по тях — отвърна той. — Не мога да кажа чия е косата. Да се надяваме, че ДНК анализът скоро ще ни каже. Разбира се, може да става въпрос за ДНК на някой от нашите предшественици. Тъканта и косата може да са наистина стари.

— Не са. Отрязаният скалп е изсъхнал, но не е мумифициран и има лек мирис от разложението. Предполагам, че е стоял на сравнително хладно и сухо място, но е сравнително нов.

— Колко нов?

— На дни. Вероятно седмици — отговорих. — Пак зависи къде е стоял скалпът, след като е свален от нечия глава.

— След смъртта? Защото искрено се надявам да е така. Макар че като я познавам… Няма да е толкова забавно.

Ърни бе проверявал следи от инструменти и други доказателства, които смятахме, че се оставени от Кари Гретхен при извършване на престъпления в миналото, сред които поне шест убийства. Знаеше на какво е способна. Не се съмняваше в съществуването й. Смяташе за неудобно и политически неприемливо да се обвинява Луси за нейните престъпления. Нямаше импулс да се хвърля в битка с Кари, която си беше наша и трябваше да си я загубим ние, и аз се тревожех, че точно това вече се е случило. Това, което тя бе задвижила, може би бе отишло прекалено далеч, за да бъде поправено.

„Non fare i patti con il diavolo. Non stuzzicare il can che dorme.“

— На този етап не съм сигурна, че скалпът е свален след смъртта — казах на Ърни.

„Не сключвай договор с дявола. Не дразни спящо куче“. Така казваше баща ми.

— Жертвата може още да е жива — обясних. — Частичното скалпиране не е задължително фатална рана.

— Значи се е отървала от още някого или се кани да го направи — отвърна Ърни.

— Тук не става въпрос за елиминиране на хора за удобство или по целесъобразност. — Усетих как от най-дълбоко място в душата ми се надига омраза. — При нея никога не става така, дори когато прострелва хората от километър. Тук става въпрос за власт и контрол. За това, което храни непрестанната й жажда, която неизбежно причинява огромна болка и разрушение на всеки, който й се изпречи на пътя.

— Силно се надявам, че не е измъчвала някого, когото е държала в плен някъде — каза Ърни.

Когато имаше възможност, Кари обичаше да реже плът. Ако беше в настроение, дори не чакаше жертвата й да умре, преди да се хване на работа с острието или в един от случаите с добре наточено длето. Всичко зависеше от това какво ще й се хареса точно в определен момент, а тя можеше да е импулсивна. Бентън твърдеше, че проявявала капризи, доста по-меки думи от тези, която аз бих използвала за такива като нея. Но беше прав, че бързо си сменя настроенията.

Ако Кари имаше някакъв фатален недостатък, това бе емоционалността й. Не можеше да спре, докато не се хвърлеше през пропастта. Ако съдехме по миналото й, можеха да минат и години преди отново да изчезне или да решим, че е мъртва.

— Когато погледна тъканта под микроскоп — казах на Ърни, — ще мога да кажа дали е имало жизнена реакция. Трябва да мога да определя със сигурност дали е отрязана преди или след смъртта.

— Някаква идея кого може да е била набелязала?

— Който е да е, тя дразни нас с това — отвърнах. От време на време си мислех за момчето. Какво ли се бе случило с Трой Росадо? Какво ли бе направила Кари с него, след като бе убила баща му от борда на собствената му яхта, докато той чакаше на повърхността на водата да започне да се гмурка? Казах на Ърни да съобщи на ДНК лабораторията за подозрението ми. Типично бе за Кари да си хване за партньор объркан тийнейджър, да го съблазни и да го накара да прави каквото тя поиска. След това да му благодари по нейния си начин. Който бе отвратителен.

— Какво знаеш за лепилото на стрелата? — Гневът ми вече кипеше. — Имаш ли химически анализ вече? Нещо специално?

— Цианоакрилат, доброто старо суперлепило.

— Нещо друго?