Покварено сърце

Нямаше къде другаде да бъда. Не можех да бягам и не можех да остана на едно място в тъмното, докато той вървеше с извадено оръжие. И тогава лъчът спря на място, което не бе на едно ниво с каменната стена около него, и това също бе нарочно. Привлякох вниманието на Бентън към това, което приличаше на таен проход, тръгнахме към него и пак чухме тряскането, звучеше по-силно с приближаването ни. Бентън бутна стената с крак и тя се отмести, после пак се чу тряскането — и се озовахме пред тъмен стар тунел, вероятно на възрастта на къщата.

Долових хладен тежък мирис като от затворено пространство. Насочих фенерчето към отвора вляво от нас. Тряскането се чу пак. Тунелът светна, сякаш бе избухнала бомба. Писъците на Трой Росадо бяха удавени в звука и не бе възможно някой в къщата да го чуе. Той бе под земята, окован за китките към метални халки, прикрепени за стената. Още един гръм и силен блясък и под неговата светлина видях лудите му очи, късата му изрусена коса.

Беше гол, имаше само кърпа, вързана с въже за тесния му таз като превръзката на Тарзан.

На една ръка разстояние зловещо се поклащаше окачена композиция, която се състоеше от малко зелено плюшено мече…

Г-н Пикъл.

И ножче на швейцарската армия.

Онова от стаята на Луси в общежитието.

Имаше и сребърен ключ, бутилка вода и десерт.

Бяха свързани с медни жици, нагласени така, че Трой да го удря ток всеки път, когато се пресегне за вода и храна или се опита да се освободи. Още голи жици висяха от тавана и докосваха главата, раменете и гърба му като пипала на медуза. Помирисах вонята му, когато го доближихме. В дъното се виждаше фризер от неръждаема стомана с двойна стъклена врата. Вътре имаше контейнери с кръв, множество торби от половин литър, тъмночервени и замразени. Тя си бе пускала сама кръв.

Имаше и работно пространство. Кухненски робот. Празни стъклени бутилки. Върху стара дървена работна маса имаше черно копринено долнище от пижама. Шивашкият манекен върху метална поставка приличаше на торс без лице. Навсякъде виждах сребристи проблясъци от огледала.

Трой изръмжа и изведнъж се хвърли върху окачената композиция. Сгърчените му пръсти докоснаха ножчето, то се залюля опасно, чу се тряскането и той изпищя под светлината, която приличаше на светкавица от фотоапарат.

— Трой? — повиках го, очите му се разшириха и той се огледа полудял от страх.

Знаех защо сме примамени тук. Кари очакваше да го спасим. Но това щеше да изисква цена, която вече бях решила, че няма да платя. Трой може би беше единственият свидетел, който да потвърди, че Кари е жива и виновна за случилото се, и бях сигурна, че това е изборът, който се очаква да направя. Имах нужда от Трой заради Луси. Видях Бентън да влиза в онова негово особено състояние, като боен самолет, който се подготвя за атака.

— Трой? Обърни се и погледни зад себе си — каза Бентън.

Хванах го за ръката.

— Бентън, недей. — Не биваше да се приближава повече.

Видях голите жици и водата по каменния под и казах на Бентън, че не можем да стигнем до Трой, без да се изложим на риска да бъдем убити от токов удар. Но Бентън беше в същото състояние, в каквото бе Марино преди малко. Върши си работата. Рискувай живота си. Пожертвай се, ако се наложи, защото в това са се клели хората като нас.

Трой посегна с окованата си ръка към сребърния ключ. Докосна го немощно сковано, сякаш беше полузаспал и сънуваше кошмар. След това се опита да хване ножчето, но всеки път, когато композицията се раздвижваше, електрическата верига се затваряше. Чуваше се тътен, блясваше ослепителна светлина и Трой пищеше. Когато разклати глава, забелязах на тила му правоъгълна рана, тъмна, хванала коричка следа на мястото на липсващия скалп от темето до врата.

Тесните му бледи гърди се повдигаха и спускаха бързо. Изпитото му лице беше брадясало — ако младежкият мъх може да мине за брада. Чуха се стъпки и той се сви. Но не виждахме никого. Тук нямаше никой друг освен нас тримата. Осъзнах, че може би чуваме друг запис, който ни води по адската схема на Кари.

Стъпките се чуха отново, сякаш се приближаваха, а Трой реагира като кучето на Павлов. Бе обзет от ужас.

— Не! Моля те, не! — Започна да хленчи като бебе, плачеше и стенеше, а металът се триеше и удряше в стената. — Не — молеше той. После краката му омекнаха и той се плъзна по мокрия каменен под. Изглеждаше прекалено изтощен да стои прав. Беше увиснал като парцалена кукла. Успя да се изправи и се огледа невиждащо. Пак посегна към ключа и докосна бутилката с вода, която се удари в Г-н Пикъл. Чу се тътен, блесна светлина и Трой пак бе ударен от ток.

— Не! Моля те! — Той плюеше през дупката, в която някога бяха били предните му зъби. — Моля те, не ме наранявай повече! Моля те… — крещеше, — моля те!…

Присви се и обърна голия си гръб към нас. По гърба и по раменете му имаше дълги подпухнали следи от изгаряния в различни нюанси на червеното. Той грабна ключа, който беше почти в обхвата на окованите му ръце, и последва нов тътен. Трой изпищя и падна, сви се на топка на мокрия под като уплашена стоножка.