Покварено сърце

— Не! Не! — крещеше. — Моля те. Ще съм послушен. Моля те, пусни ме! Ще направя всичко. НЕЕЕЕ! — Писъците му раздираха въздуха, тътенът отекваше отново и отново и аз си спомних какво бе казала Луси на Джанет за портите на ада.

Не ги оставяй да те треснат по задника, когато влизаш. Луси бе цитирала каквото й бе казвала Кари. За този звук се сещах всеки път. Трясването на портите на ада. Затварянето на затворническа врата. Трой хленчеше и скимтеше. Осъзнавах какво е забъркала Кари. Давах си сметка какъв избор се очаква да направя и той бе проклятие, наказание, специално подготвено за мен. Забелязах топчетата боклук по пода.

И водата навсякъде, която проблясваше, когато лъчът на фенерчето ми осветяваше мръсните камъни. До Трой имаше кофа с вода. Подозирах, че непрекъснато се опитва да я придърпа с крака. Виждах колко сухи и напукани са устните му. Беше обезводнен и гладен и Бентън искаше да го спаси.

— Бентън, не се приближавай — казах, когато Трой пак бе ударен от ток. Разбрах, че всеки път, когато сме чували тряскането, то е било от неговите мъчения.

Трой вече бе с толкова промит мозък и в такова състояние, че не можеше да различи кое е реално и кое не. Когато записът тръгваше, пищеше и се свиваше. Помирисах амоняк. Усетих прясната воня от червата му, докато той се изпускаше на пода. Босите му крака бяха мръсни, с дълги извити нокти. Това някога красиво момче бе превърнато в истински звяр.

— Трябва да го изведем преди да умре от токов удар — каза Бентън. Оглеждаше се и знаех какво е намислил.

Искаше да намери елтаблото. Търсеше как да прекъсне захранването. Отдалечи се от мокрото пространство и вече нямах съмнение какви са намеренията му. Щеше да опита да спаси това момче, което бе помогнало в убийството на собствения си баща, което палеше пожари, заплашваше и насилваше сексуално когото си поиска. Трой Росадо беше боклук, но не ми бе позволено да имам подобно мнение. В живота си не бе правил нищо друго, освен да наранява хора, но не ми бе позволено да изпитвам омраза към него и за това.

— Не мърдай. — Бентън щеше да го спаси.

— Не се приближавай — предупредих го.

Трой бе полудял от страх и болка, ръката му се мяташе немощно, търсеше малкия сребърен ключ, който висеше на дълга метална жица. Търсеше ножа, а Г-н Пикъл бавно танцуваше във въздуха. Изглеждаше точно както го помнех, както и на първото видео, което бях гледала тази сутрин. Споменът за него беше ужасен. Трескаво търсех начин да спра случващото се.

— Не мърдай — повтори Бентън на Трой. — Стой неподвижен, за да можем да те измъкнем, момче.

Но Трой беше обезумял, предишната му личност вече я нямаше. Не можеше да схване какво му казваме и продължаваше да се пресята към ключа, към бутилката вода, към десерта и глупавото плюшено мече, което бях спасила от антикварен магазин в Ричмънд преди толкова години.

Демоничната композиция беше като жива около главата му и той продължаваше да си причинява токови удари и да пищи. Вниманието ми бе привлечено от кофата. Наведох се и я взех. Минах пред Бентън, стъпалата ми бяха на сантиметри от мокрия участък на пода.

— Какво правиш? — възкликна той.

Проклета да бях, ако някой от нас умреше. Съжалявах, че с Трой може да стане така. Плиснах водата върху него и по висящите над него жици. Те пуснаха искри и започнаха да пукат от късото съединение.

Тишина и мрак, дори записаните тряскания бяха спрели. Помирисах опърлена коса и плът, но сграбчих сребърния ключ, висящ над Трой, и отключих оковите му. Свалих отпуснатото му тяло на пода и започнах да му давам първа помощ.

Една седмица по-късно

Картините и звуците отключват спомени. Плискането на вода в мивката. Тракането на включения котлон. Трясването на мрежата на вратата. Почукването на чаши и прибори. Потракването на бутилки. Гръм от ауспуси на улицата. Баналните събития напомнят за необичайни и ненормални случки.

— Какво ще пиеш? — попитах Бентън, докато си мислех за утрешната първа страница на „Бостън Глоуб“.

Не исках да влизам в противоречие. Не исках да ми пука и се опитвах да не пропилявам силите си в гняв. Бентън ми бе казал всичко за тази история, както и за други, а той би трябвало да знае, след като неговото подразделение в Бостън ги бе планирало. Развяваше знамето. Обираше похвалите.

Сензационни заглавия и съобщения в медиите, и ни чакаха и още, но всичко беше лъжа. Беше пълна тъпотия. Не ФБР бе устроило капан на Кари Гретхен. Трой Росадо не беше масов убиец. Той не бе убил агенти на ФБР и полицаи. Освен това не бе виновен и за случилото се в мазето. Той не беше нищо повече от жертва. Но ФБР не можеше да устои да не си направи реклама. Все едно те бяха измислили повествованието, основано на данни, и всеки момент щяха да бъдат унищожени от него.

— Не знам. — Бентън местеше бутилките и четеше етикетите. — Раздвоен съм. Може би не трябва изобщо да пия. Утре, след като проклетата история излезе на бял свят, ще е ужасен ден.