Покварено сърце

По някакъв свой озадачаващ начин той не съдеше тези, които преследваше, и също така не ги мразеше. Те не бяха нищо повече от акули, змии или някакви други смъртоносни същества в голямата хранителна верига на вселената. Той приемаше, че поведението им е предопределено, тъй като нямат своя собствена воля. Не изпитваше чувства към тях. Не и такива, които ние, останалите, бихме разбрали.

— Тя ни дава избор и вярва, че знае точно какво ще решим — каза той, докато карах към моя център. Най-накрая, в почти пет и трийсет.

Поне в КЦК щях да съм на минути от реката, ако се случеше най-лошото, и типично за мен започнах да си представям как би изглеждало мястото. Спрях се. Не можех да понеса мисълта, че Марино може да е мъртъв, още по-малко разкъсан на парчета. Той винаги се бе шегувал, че знае прекалено много за смъртта и колко унизителна може да е тя. Не би искал някой да се присмива на снимките от аутопсията му.

„Погрижи се да не ги разпространяват и да не ми се подиграват, нали, докторке? Защото съм виждал да го правят с други хора…“

— Кой е в къщата на Гилбърт? Има ли вече някой там? — попитах Бентън, докато той разглеждаше нещо в телефона си.

— Имаме агенти на място.

— Ърни се чудеше дали има част от къщата, за която не знаем и която би могла да обясни някои от пробите, които идентифицирахме. Твоите агенти може би ще искат да поразгледат имота за някоя част от него, която не е съвсем видима — казах аз.

И в този момент телефонът му звънна.

— Да — каза той, след това се заслуша. — Трябва да идва отнякъде — каза след миг, и то не особено любезно.

Даде адреса, на който се намирахме, и затвори. Обърна се към мен и каза:

— Четирима от нашите агенти са там и всички чуват едно и също. Някакво странно затръшване, което не могат да идентифицират.

— С Марино чухме същото много пъти. — Продължавах да проверявам огледалата за обратно виждане за мръсен облак дим от избухнала бомба с черен барут.

Ослушвах се за сигнал, който да извести спешен случай, но не виждах и не чувах нищо, което да ми намекне какво се е случило с Марино. Не спирах да си повтарям, че той сигурно е добре, иначе вече щях да знам. Сигурно бе пробил достатъчно широка дупка и вече бе вмъкнал в нея бороскопа с камерата и гледаше какво става вътре.

— Имаш ли нещо против да се отбием там? — попита Бентън и аз не го разбрах.

— Моля?

— Къщата на Гилбърт. Да видим за какво говорят. Този шум все трябва да идва отнякъде.

47.

Завих по Бини стрийт, а минутите си течаха. Не бях чула нищо за Марино и това ме съсипваше.

— Какво става с него? — попитах Бентън, докато карах към кампуса на „Харвард“. — Не може да му отнема толкова време да разбере какво има в багажника. За да пъхне кабела с камерата, му трябва дупка от девет-десет милиметра, което не е чак толкова много. Досега вече трябва да знае какво има вътре — добавих, но ми бе убягнало от съзнанието, че не чувам сирени. И по радиостанцията нямаше нищо, което да показва, че Хайд е намерен в багажника и спасителен екип тръгва натам. Нямах съобщение и от Ръсти и Харолд.

— Луси и Джанет вече се измъкнаха на безопасно място от къщата си — каза Бентън, сякаш за това говорехме. Преглеждаше съобщенията на телефона си, като използваше някакво приложение за криптиране на ФБР, което му позволяваше сигурна и скрита комуникация. — Предположих, че най-доброто място, на което може да са точно в момента, е твоят център. Помислих си, че не е добра идея да са в нашата къща или някъде другаде, докато не разберем по-добре какво се случва.

— Ами Деси и Джет Рейнджър?

— Всички са на сигурно място, Кей. Получих съобщение от Джанет. Казва, че Деси и Джет Рейнджър ще изчакат в твоя кабинет. Всички ще ни чакат. Голямо облекчение е да го чуя.

— Много мило, че ти е пратила съобщение. Значи знае, че сме заедно. По някакъв начин.

— Какво имаш предвид? — попита той, взираше се право напред.

— Не прати съобщение на мен. Значи знае, че ще ми кажеш. Защото знае колко се притеснявам — отговорих, а Бентън не реагира. — Лесно забравям, че сте приятели още отпреди тя да се запознае с Луси. Всъщност ти ги запозна.

— Това бе едно от най-добрите ми решения.

— Тя е постъпила във ФБР заради теб.

— И аз много се радвам, че е така, защото иначе нямаше да срещне Луси и не съм сигурен къде щяхме да сме сега, ако не беше Джанет.

— И пише съобщения на теб, но не и на мен. — Отново го подчертах. — Не ти е казала да ми предадеш, че са добре, и това е изненадващо, защото знае как се чувствам. Бях в дома им тази сутрин. Тя е наясно колко съм, меко казано, загрижена.

— Винаги сме били много близки.

— Дори и когато двете бяха скъсали и не контактуваха.

— Джанет се осведомяваше за нея чрез мен — каза той. — Винаги е била най-големият защитник на Луси.

— Включително и сега.

— Да. — Той ме погледна. — По-добре ще е, ако спреш дотук.

— Не мога. Няма как да не забележа, че Джанет изглежда съвсем наясно с камерите в тяхната къща, особено в работилницата, където Луси махаше плочи от пода и вадеше пушки, които ФБР бяха пропуснали. Имах странното усещане, че Джанет знаеше, че ги снимат.