Покварено сърце

— Представяш ли си как си прекарвам свободното време, когато тя не е тук? Винаги наблюдавам. — Посочи с два пръста към очите си. — Като плаката на „Великият Гетсби“. Като очите на доктор Т. Дж. Екълбърг, които надничат през очилата и виждат всичко в Долината на пепелта, моралната пустиня на американското общество със своето сляпо, алчно и лъжливо управление.

Вдигнах очи от телефона си към Харолд и Ръсти. Приличаха на ловци на духове с пластмасовите си бели гащеризони с качулки, ръцете им бяха покрити със сини ръкавици, а на носовете и устите им имаше респиратори. Обсъждаха с Марино как най-добре да вкарат мъртвата жена в чувала и дали е добра идея да се сложи торба на главата й. Можело да има важни доказателства в косата й. От отворената фрактура на черепа й изтичаше мозъчна тъкан. Можеше някои от зъбите й да са разклатени. Един бе избит, преден зъб, който бях намерила в кръвта на пода.

— Не искаме да изгубим нищо. Няма как да знаем какво е залепнало за кръвта, особено в косата й — каза Марино, докато слушах гласа на Кари в слушалката.

— Имало едно време една стая в общежитие, мъничка и спретната — четеше тя от сценария си, докато Марино разпъваше носилката и алуминиевите й крака тракаха. — Тя била слабо осветена от настолна лампа на бюрото, което също като стола, гардероба, скрина и двойното легло било евтино и направено от шперплат с фалшив фурнир.

Кари се разхождаше из стаята и ми я показваше. Без да вдигам очи от телефона, казах на Марино, Ръсти и Харолд да сложат главата на Шанел Гилбърт в торба и да направят същото с ръцете и краката й. След това да я увият с чаршафи за еднократно ползване. Съвсем сигурна бях, че съм събрала проби от всичко, което можеше и да не оцелее при пътуването до центъра ми, но не беше лошо да сме прецизни. Нямаше да оставяме нищо. Нямаше да губим нищо. Нито косъм. Нито зъб.

— След това можете да я слагате в чувала и да я изнасяте — казах им, а на записа Кари продължаваше:

— Върху хладилника с размерите на хотелски минибар стоял господин Кафемашина, евтина сметана на прах, пакет кафе от „Старбъкс“, чаши на ФБР, чукната керамична бирена халба със знака на Ричмъндската полиция. — Тя я взе и ми показа къде е било отчупено парченцето. — Ножче на швейцарската армия, шест кутии 9-милиметрови патрони „Спиър Голд Дот“ за автоматичното оръжие MP5K, което Луси открадна от Бентън Уесли и държи скрито в стаята си.

Произнесе името на Бентън по странен начин. Но не можех да спра записа. Не можех да го върна. Ако видеото на Кари бе предназначено за мен, защо ще казва фамилията на Бентън, сякаш можеше да не я знам? Не разбирах какво се случва, но не вярвах Луси да е откраднала оръжие или нещо друго от Бентън.

Кари лъжеше за MP5K и записваше лъжата, с която намекваше, че Бентън и Луси са нарушили Закона за огнестрелните оръжия, престъпление, което се наказва със сериозна ефективна присъда. Давността сигурно вече бе изтекла. Но зависеше от много неща. Всичко зависи от много неща. Това съдържаше потенциал за нещо много лошо. На два-три метра от мен чух да шумоли хартия.

Харолд отвори нещо, което приличаше на обикновена кафява хартиена торба за покупки без дръжки. След това прояви разум и се отказа. Главата на Шанел Гилбърт бе на пихтия. Пластмасовите торби са по-подходящи, стига тялото бързо да бъде поставено в хладилника. Казах го, без да вдигам поглед.

— Трябва да влезе в хладилника в мига, в който я вкарате в сградата — наблегнах аз, тъй като найлоновите торби и влагата са лоша комбинация, особено когато разложението е напреднало.

— Съгласен съм — каза Харолд. — Точно това ще направим, шефе.

Той бе работил в погребално бюро и понякога се чудех дали не спи с костюм и вратовръзка, с тъмни чорапи и официални обувки. Но винаги си обличаше защитно облекло: така можеше да е чист и спретнат под пластмасовия гащеризон.

— Мисля, че има нещо в косата й. Може да е стъкло. — Светлината потрепваше по очилата му с черни рамки. Кафявите му очи бяха увеличени под лещите като на сова.

— Много ясно — каза Ръсти. Когато пристигна, приличаше, както винаги, на застаряло хипи: днес носеше торбест памучен анцуг с връзка на кръста, а дългата му побеляваща коса бе вързана на опашка. — Има счупени стъкла навсякъде.

— Просто се опитвам да съм внимателен. Не ми заприлича на стъкло от електрическа крушка. Но му хвърлих само един поглед, а сега вече не го виждам.

— Опаковайте я много добре. Погрижете се да не изгубим нищо — казах аз, докато Кари влизаше в малката скромна баня и светваше лампата.

— Не го виждам. — Харолд оглеждаше кървавата сплъстена коса и прокарваше облечените си в ръкавица пръсти през нея. — Видях нещо, а сега не го виждам.

— Ще я огледам внимателно по-късно. Не забелязах никакво стъкло в косата й — отвърнах.

— А не мислиш ли, че може да е имало? — Харолд се взираше в лампата на тавана, в двете празни фасонки.