Покварено сърце

Сложиха си нови и вдигнаха тялото. То бе отпуснато. Посмъртното вкочаняване бе напълно преминало. Това обикновено отнема минимум 24 часа в зависимост от факторите, сред които са температурата на околната среда, а днес бе изключително горещо. Зависи и от състоянието на дрехите и размерите на тялото.

Шанел Гилбърт бе около метър и седемдесет и около шейсет килограма и подозирах, че е била атлетична и в добра форма. Имаше разлика от бански костюм, но от кръста надолу бе бяла, коремът, бедрата и краката й не бяха излагани на слънце. Носенето на неопрен би могло да остави такива следи и аз си спомних какво правехме с Бентън между гмурканията. Сваляхме чорапите и горната част на неопрените и завързвахме ръкавите на кръста си. Лицата, раменете, гърдите, ръцете и горната част на стъпалата ни придобиваха загар, но нищо друго.

— Знаем ли дали Шанел Гилбърт е спортувала? — попитах Марино и се стреснах, когато ми хрумна, че двете с Кари Гретхен си приличат физически. — Има добре развити рамене и краката й изглеждат здрави. Сигурни ли сме, че това е тя? — Погледнах го. — Някой разпитал ли е съседите?

— Какво говориш, по дяволите? — Той се намръщи, сякаш току-що му бях казала, че земята е плоска. — Какви ги мислиш?

— Мисля, че тя не подлежи на визуално разпознаване и трябва да внимаваме.

— Имаш предвид защото е подпухнала и разложена?

— Трябва да сме сигурни, че това е тя. Не трябва просто да приемаме, че това е жената, която е живяла в тази къща. — Нямах намерение да споменавам, че мъртвата жена на пода би могла да мине за близначка на Кари Гретхен.

Замислих се за скорошната ни среща с Кари, когато тя ме простреля във Флорида, сравнявах онова лице със снимката от шофьорската книжка на Шанел. Двете изглеждаха зловещо еднакви и ако се осмелях да го изрека, щях да изляза ненормална психопатка. Марино щеше да поиска да знае откъде ми е хрумнала тази мисъл точно сега, а не можех да му кажа, че гледам Кари на телефона си. Марино не биваше да знае. Никой не биваше да знае. Не бях сигурна какви може да са правните последствия, но се тревожех, че това видео може да е капан.

— Кое те кара да подозираш, че това не е жената, която е живеела тук? — попита Харолд, който беше приклекнал до куфарчето си с инструменти.

Отговорих му с въпрос.

— Имаме ли някаква причина да смятаме, че е тренирала гмуркане?

— Не видях никаква екипировка за гмуркане — отвърна Марино точно когато Луси се появи на записа в пълно неведение и в безгрижно настроение. — Но забелязах някои подводни снимки в една от стаите. Ще огледам за нещо повече, след като я занесем във вана.

Гледах как Луси се разхожда из личното си пространство, в което Кари бе нахлула и което бе похитила.

— Трябва ми проба от ДНК на Шанел Гилбърт, може би от четка за зъби или четка за коса — напомних на Марино, но ми беше трудно да се съсредоточа, докато гледах племенницата ми. — Да разберем кой е зъболекарят й и да вземем снимки. Няма да съобщаваме самоличността й на никого, включително и на майка й, докато не сме сигурни.

— Май има малък проблем с това — каза Марино, но аз вече не го гледах. — Някой вече е казал на майката, забрави ли? И тя се е качила на самолет от Лос Анджелис, не помниш ли? Така че ако имаш някаква причина да смяташ, че това не е нейната дъщеря… Е, ще стане много грозно шоу, когато мама се появи.

— Разбра ли кой може да я е уведомил? — попитах.

— Не.

— Защото не сме ние — повторих вече казаното. — Изрично наредих на Брайс да не пуска никаква информация, докато не му кажа.

— Но някой със сигурност го е направил — отвърна Марино.

— Може да е икономката, след като е намерила тялото — предположи Ръсти и това изглеждаше логично. — Може би тя е информирала майката. Това си е нормално, не мислиш ли?

— Да, може би — отговори Марино. — Нека позная. Мама вероятно е плащала за всичко, включително и за икономката. Но все пак трябва да разберем кой й се е обадил и й е съобщил лошата новина.

— Първото, което трябва да разберем, и то със сигурност, е коя е тази мъртва жена. — Погледнах кървясалите очи на Марино, след това пак се наведох към телефона си, на който виждах Луси в спортен екип и с червеникаворуса коса, къса като на момче.

Можеше да мине за шестнайсетгодишна, но беше била три години по-голяма, когато това е било заснето, и докато я гледах, ме обзе неописуемо чувство. Бях бясна и ми се гадеше. Не спирах да си напомням, че не бива да изпитвам нищо. Хвърлих бегъл поглед към Ръсти и Харолд, докато те изкарваха носилката през входната врата. Събрах си принадлежностите в куфарчето и ги подредих, докато гледах видеото, което течеше на телефона ми, и слушах през безжичната слушалка.

Изпълнявах много задачи наведнъж. А не биваше.

Марино бе започнал да обикаля из къщата и да проверява прозорците и вратите: уверяваше се, че всичко е сигурно затворено, преди да си тръгнем. Аз не бях свършила. Но не го казах. Щях да се върна след като се уверя, че Луси е в безопасност — и след като съм напълно сигурна, че не тя ми е пратила записа.

7.