Покварено сърце

Без съмнение бе наясно, че съм омъжена за Бентън Уесли. Съпругът ми работеше за Бостънското подразделение. Вероятно този агент също. Двамата сигурно се познаваха, може дори да бяха приятели. От мен се очакваше да смятам, че нищо от това няма значение за коравия мъж, който охраняваше собствеността на племенницата ми. Но посланието, което излъчваше, беше точно обратното на намеренията му. Неуважението е признак на слабост, на незначителност, на екзистенциален проблем. Като се държеше грубо с мен, той ми показваше какво всъщност мисли за себе си.

Не му дадох възможността да направи първия ход. Отворих си портфейла и му показах какво има вътре. Кей Скарпета, доктор по право и медицина, главен съдебен лекар на Масачузетс и директор на Криминологичния център Кеймбридж. Беше ми наредено да разследвам причините за смърт според Глава 38 на Общите закони на Масачузетс и според инструкция 5154.30 на Министерството на отбраната.

Той не си направи труда да прочете всичко това. Едва хвърли поглед на документите, преди да ми върне портфейла. Гледаше през мен и Марино като през празно пространство. След това се взря в мен, не директно в очите ми, а между тях, в точката между веждите. Номерът не беше оригинален. Правя същото в съда, когато се изправя пред враждебен адвокат. Много умело мога да гледам хората, без всъщност да ги гледам. Този агент не беше толкова добър в това.

— Госпожо, трябва да обърнете — каза с глас толкова безизразен, колкото и лицето му.

— Тук съм, за да се видя с племенницата ми Луси Фаринели — отвърнах спокойно и мило.

— Този имот е под контрола на ФБР.

— Целият имот?

— Трябва да си вървите, госпожо.

— Целият имот? — повторих аз. — Едва ли.

— Госпожо, трябва да си вървите веднага.

Колкото повече ме наричаше „госпожо“, толкова по-голям инат ме обземаше и когато каза „веднага“, премина границата. Нямаше връщане назад. Но нямаше да го покажа. Не поглеждах Марино. Усещах агресията му и отказвах да го погледна. Ако го направех, той щеше да се катапултира от вана и да се нахвърли върху агента.

— Имате ли заповед за достъп до целия имот и за претърсването му? — попитах. — Ако отговорът е не и нямате заповед за целия имот, ще трябва да отместите превозното си средство и да ме пуснете. Ако откажете, ще се обадя на главния прокурор и нямам предвид на Масачузетс.

— Имаме заповед за обиск — каза той без никаква емоция, но все пак стисна зъби.

— Заповед за обиск за петдесет акра, включително алеята, гората, брега, кея и водата около него? — Знаех, че ФБР няма такава заповед.

Той не отговори и аз пак се обадих на спешния номер на Луси. Почти очаквах да ми вдигне Кари, но слава богу не стана така, обаче аз не можех да понеса другата възможност, която беше дори по-лоша. Ами ако Луси ми беше пратила видеото? Какво, по дяволите, означаваше това?

— Вече сте тук — чух гласа на Луси и се сетих, че племенницата ми, която бе технически гений, имаше камери за наблюдение навсякъде.

— Да, пред портата сме — отвърнах. — Опитвам се да се свържа с теб от час. Добре ли си?

— Добре съм — каза само Луси.

Каза го кротко и примирено. Не долових страх. Долових обаче спокойствие като пред битка. Тя бе в режим на защита, готова да брани себе си и близките си от врага, който в случая бе федералното правителство.

— Да, дойдохме колкото можахме по-бързо. Нали това искаше? — Това бе цялата алюзия, която щях да направя за линка към видеото, който се бе озовал в телефона ми. — Радвам се, че ми го прати.

— Кое? — Не каза нищо повече, но разбрах.

Тя не знаеше за съобщението. Не го беше пратила тя. Не ни беше очаквала.

— С Марино съм — казах аз достатъчно високо. — Той има ли разрешение да влиза в имота ти, Луси?

— Да.

— Къде са Джанет и Деси? — Тревожех се за партньорката на Луси и тяхното малко момченце. Бяха минали през достатъчно изпитания.

— Тук са.

— ФБР вероятно няма да ни пусне в къщата ти — осведомих я за това, което бях сигурна, че вече знае.

— Съжалявам.

— Недей. Те трябва да съжаляват. Не ти. — Взирах се в агента, като се бях фиксирала в точката между веждите му, и придобивах още повече смелост от желанието ми да закрилям човека, когото обичах повече, отколкото можех да изразя. — Да се срещнем отвън, Луси.

— Няма да им хареса.

— Не ми пука дали ще им хареса. — Взирах се настойчиво между веждите на агента. — Ти не си арестувана. Не са те арестували, нали?

— Търсят причина. Очевидно ще го направят по някакъв повод, какъвто и да е. Хвърляне на боклуци. Неправилно пресичане. Нарушаване на обществения ред. Държавна измяна.

— Прочетоха ли ти правата?

— Не са стигнали дотам.

— Не са, защото нямат причина и не могат да те задържат. Излизай веднага. Да се срещнем на алеята — казах й и затворихме.

И започна играта на котка и мишка. Аз отстоявах територията си, като седях в чудовищния си ван на съдебен лекар, а агентът стоеше до незначителния на неговия фон бял джип на Бюрото. Той не помръдна и не влезе в колата си. Беше блокирал пътя, а аз чаках. И чаках. А после включих на скорост.

— Какво правиш? — Марино ме погледна сякаш съм се побъркала.