Покварено сърце

— Премествам колата така, че да минат и други. — Не беше вярно. Покрай вана имаше достатъчно място.

Потеглих бавно напред и завъртях волана. Спрях напреки, почти перпендикулярно на джипа, само на сантиметри от бронята му. Ако агентът дадеше на заден, щеше да ме блъсне странично. Ако тръгнеше напред и обърнеше, не беше в по-добро положение.

— Да вървим. — Изключих двигателя.

Слязохме и заключих вратите. Пуснах ключовете в чантата си.

— Хей! — Агентът се беше ядосал и вече ме гледаше право в очите, приличаше на зло куче. — Блокирахте ме!

— Видя ли колко е гадно? — усмихнах му се, докато минавахме през отворените порти.

Къщата на Луси беше на около петстотин метра.

11.

— Не мога да повярвам, че го направи — каза Марино.

— Защо не? — Безмилостното тракане на хеликоптера започваше да ми опъва нервите и едва се сдържах.

Къщата на Луси се намираше на хълм над река Съдбъри, алеята беше стръмна и вървенето по нея не беше лесно. Не можех да настигна Марино с неговата широка походка. Той като че ли бе забравил какво ми се бе случило неотдавна. Може би защото не беше там. Може би защото беше изпаднал в отрицание. Типично за него бе да предполага, че е можел да ме спаси, и да се фокусира върху тази мисъл, а не върху последствията за мен и за това как се чувствам.

— Е, поне едно е сигурно. Нито едно ченге в Масачузетс няма да вдигне вана на съдебен лекар — каза той. — Тежи почти пет тона и вътре може да има трупове. Така че не е добра идея. — Вървях на няколко метра зад него, като се опитвах да го накарам да забави крачка и да се обърне да говори с мен.

— Да, без майтап. — Той се извърна към мен, след това вдигна очи към хеликоптера. — Какво става, по дяволите? Това ли чуваме още от Кеймбридж?

— Да.

— Не е новинарски екип, поне това е сигурно. Това са проклетите федерални и ни следват от мястото на смъртта дотук. Защо? Какъв интерес имат към Шанел Гилбърт или към нас?

— Ти ми кажи. — По бедрото ми се стрелна болка.

— Очевидно са знаели, че ще тръгнем насам.

— Не знам какво са знаели.

— Сякаш са ни ескортирали до дома на Луси.

— Не ми се вярва. Преди минута останах с ясното впечатление, че не сме добре дошли тук. Може да са ни проследили. Но със сигурност не са ни ескортирали. — Трябваше да спра за малко.

Прехвърлих тежестта си на левия си крак и шумната симфония от болки в дясното ми бедро утихна до тихо барабанене и накрая до бавното теглене на лък по виолончело. Високите тонове ги нямаше вече, а точно те бяха непоносими. С останалото, с по-тихия, по-дълбок ритъм на болката, вече се бях научила да живея.

— Боже, докторе. — Марино спря. — Зле ли ти е?

— Ще се оправя.

Продължихме да вървим.

— Случва се нещо много странно — каза той.

И представа си нямаше колко е странно.

— Сериозно е, поне това е сигурно — отвърнах.

Хеликоптерът беше мощна машина с двоен двигател Bell 429. С напълно затъмнени прозорци, зловещ като боен „Апачи“. Забелязах стабилизираната въртяща се камера под носа, системата за инфрачервено наблюдение, която приличаше на радар, на корпуса. Разпознах платформите за специални операции, наричани още товарни рампи, с които се транспортират тактическите полицейски подразделения или елитните части за спасяване на заложници. В кабината сигурно имаше петима-шестима агенти, готови да слязат и да нахлуят в имота при команда.

— Може да те шпионират — каза Марино и коментарът му ми напомни за едно друго шпиониране, за което не можех да спра да мисля.

За миг видях Кари в стаята на Луси в общежитието. Видях пронизителните й очи и стряскащо късата й изрусена коса. Долових хладнокръвната й агресия. Усетих я все едно беше наблизо — а може и наистина да беше.

— Тогава би трябвало да измислят нещо по-малко набиващо се на очи от тактически хеликоптер. — Продължавах да казвам едно, а мозъкът ми да е зает с друго, докато се катерехме нагоре. В центъра на имота имаше обширни поляни, осеяни с цветя, а сред тях имаше огромни скулптури на фантастични същества, които сякаш се разхождаха там и се чувстваха като у дома си. Вече бяхме подминали дракона, слона, бизона и носорога и сега минавахме покрай мама мечка с малки мечета, направени от някаква местна скала и поставени до един жерав. Луси нямаше защо да се тревожи, че някой ще открадне тоновете й изкуство. Оглеждах се за нея, а монотонният шум отгоре не спираше, перките продължаваха да цепят въздуха. Туп-туп-туп-туп.

Беше ми горещо, цялата бях станала лепкава и ме болеше, докато вървях, а звукът беше влудяващ. ТУП-ТУП-ТУП-ТУП! Обичам хеликоптерите. Но този го мразех, все едно бе живо същество и бяхме лични врагове. Направих системен преглед на собствената си личност, съсредоточих се върху слуха, зрението си, дишането си, болката, която пронизваше крака ми при всяка крачка, при всяка промяна на центъра на тежестта.