Покварено сърце

— Госпожо? — Непознат мъжки глас, но не вдигнах поглед, както бях застанала във фоайето, покрита с бял найлон от главата до петите, с телефон в голите си ръце, на метър от тялото на мъртвата жена до изправената стълба.

Професия — неизвестна. Била потайна. Привлекателна по предизвикателен отблъскващ начин, кестенява коса, сини очи, както можех да съдя от снимката на шофьорската книжка, която ми бяха показали. Дъщеря на влиятелната холивудска продуцентка Аманда Гилбърт, собственичка на този огромен имот, която пътуваше към Бостън от Лос Анджелис. Толкова знаех, но то обясняваше доста. Двамата полицаи от Кеймбридж и един от Масачузетската щатска полиция вече минаваха през трапезарията и говореха на висок глас за филмите, които Аманда Гилбърт била или не била направила.

— Не съм го гледал. Но гледах онзи другия с Итън Хоук.

— Дето го правили дванайсет години? В който виждаме как детето пораства?

— Това беше яко.

— Нямам търпение да гледам „Американски снайперист“.

— Онова, което се случи с Крис Кайл? Невероятно, нали? Прибираш се у дома от война като герой, очистил си сто и десет души и някакъв нещастник те убива на стрелбището. Все едно Спайдърмен да умре от ухапване на паяк. — Беше Хайд, говореше, докато заедно с другите полицаи се навъртаха край стълбището в дъното на фоайето, без да се приближават към мен и към вонята, която ги държеше настрани като стена от топъл мръсен въздух.

— Доктор Скарпета? Както казах, ще ходим за кафе. Нещо за вас? — Хайд имаше раздалечени жълтеникави очи, които ми приличаха на котешки.

— Не, благодаря. — Но не му благодарях.

Бях изнервена, въпреки че не го показвах: чувах още изстрели и си представях стрелбищата. Чувах тъпи удари на олово в изскачащи стоманени мишени. Чувах острия звън на изхвърлени гилзи, които отскачаха от бетонните площадки и пейки. Чувствах южняшкото слънце да напича главата ми и засъхналата пот под полевото ми облекло във времето, когато всичко бе най-добро и най-лошо в живота ми.

— А минерална вода, госпожо? Или може би сода? — Беше полицаят, който ми говореше между две изкашляния. Не го познавах, но нямаше да се разберем, ако продължаваше да ме нарича „госпожо“.

Учила съм в „Корнел“, в юридическия факултет на Джорджтаун и в медицинския на „Джон Хопкинс“. Бях полковник от резерва на Военновъздушните сили. Давала съм показания пред сенатски подкомисии и съм гостувала в Белия дом. В момента бях главен съдебен лекар на Масачузетс и директор на криминологични лаборатории, както и много други неща. Не бях стигнала толкова далеч, за да ме наричат „госпожо“.

— Нищо, благодаря — отвърнах учтиво.

— Ще вземем кафето в термочашки. Та да остане топло.

— Страхотен ден за горещо кафе. Какво ще кажете за айскафе?

— Добра идея. Тук все още е като в сауна. Не мога да си представя какво е било по-рано.

— Фурна, какво. — Още ужасна кашлица.

— Е, аз поне излях няколко литра пот.

— Скоро трябва да приключим. Отваряме и затваряме случая, нали, докторе? Токсикологичните изследвания ще са интересни. Била е надрусана. В такова състояние хората си мислят, че знаят какво правят, но не е така.

„Напушен“ и „надрусан“ са две различни психоактивни състояния и не вярвах, че тревата е обяснение за случилото се тук. Но нямаше да изрека това, което минаваше през главата ми, тъй като полицаят и Хайд продължаваха да си разменят реплики като на пинг-понг. Ту единият, ту другият. Ту единият, ту другият. Монотонно, досадно. Исках само да ме оставят на мира. Да си гледам телефона, да разбера какво по дяволите се случва, кой е отговорен и защо. Ту единият, ту другият. Ченгетата не млъкваха.

— Откога стана такъв експерт, Хайд?

— Просто съобщавам реалните факти.

— Виж. След като Аманда Гилбърт пътува насам, по-добре да дадем отговори за всичко, дори да няма въпроси. Тя вероятно познава всякакви важни клечки, които могат да ни стъжнят живота. Със сигурност медиите ще лапнат случая като топъл хляб, ако вече не са.

— Чудя се дали е имала застраховка „Живот“. Дали мама е плащала за безработната си дъщеря наркоманка.

— Ти пък! Тя няма нужда от тези пари. Знаеш ли колко е богата Аманда Гилбърт? Според Гугъл има двеста милиона.

— Не ми харесва, че климатиците са били изключени. Това не е нормално.

— Да, и това доказва тезата ми. Точно така правят наркоманите. Изливат портокалов сок върху овесените си ядки и носят апрески на тенискорта.

— Какво общо имат пък апреските?

— Просто казвам, че е различно от това да си пиян.

3.

Говореха си, сякаш не бях там, а аз продължавах да гледам видеото на телефона си. Продължавах да чакам нещо да се случи. Бях изгледала повече от четири минути и не можех нито да го сложа на пауза, нито да го запаметя. Всеки бутон, който натисках, всяка икона и меню — нищо не работеше и записът течеше, без нищо да се променя. Единственото движение, което бях забелязала досега, беше леката промяна в светлината по краищата на пуснатите щори.