Половин война

Кол осъзна, че през цялото време бе сдържал дъха си и сега изпусна въздишка на облекчение. Майка Скаер изсумтя под нос и се загърна в палтото си. Досдувой се наведе към Кол и се ухили до уши:

— Май не гълъбът, а самият отец Ярви беше нашият щит днес.

В това време пасторът на Гетланд бе преметнал ръка през раменете на Рълф и нареждаше в ухото му:

— Събери най-кротките от хората си и поеми контрол над градските порти.

— Не са ми останали много такива — отвърна Рълф. — Неколцина от мъжете от екипажа на „Южен вятър“ се разболяха.

— Онези, които гребаха до Строком? — промърмори под нос Кол.

Отец Ярви се направи, че не го чу.

— Събери каквото можеш тогава и се погрижи градската стража да бъде разоръжена. Искам дисциплина и добро отношение към всички.

— Разбрано, отец Ярви — отвърна кормчията, обърна се и започна да вика един по един хората си.

— После пусни шенд в града.

Рълф извърна глава и облещи очи:

— Сигурен ли си?

— Искат отмъщение за всичките набези на Върховния крал в земите им. Дадох дума на Свидур, че хората ѝ ще получат първи града. Погрижи се обаче Трън Бату и Гром-гил-Горм да получат своя дял. Това е по-малкото зло.

— Но ти се закле — промърмори Кол, след като Рълф се отдалечи, клатейки невярващо глава.

— Заклех се да направя всичко, на което съм способен, да предпазя града. На повече от това не съм способен.

— Но всички тези хора…

Ярви сграбчи Кол за ризата и го придърпа към себе си:

— Чу ли всички тези хора да протестират, когато гореше Йейлтофт? — кресна в лицето му той. — Ами Торлби? Ами когато умираше крал Фин? Или Бранд? Не. Всички те ликуваха и викаха името на Яркия Йълинг. Нека сега си платят за това. — Той разтвори юмрук и приглади ризата на гърдите на Кол. — Не забравяй, властта изисква едното ти рамо да е винаги в сянката.

Краят на въжето

Отец Ярви може и да беше казал да не се пали, но някъде гореше пожар.

Пушекът се стелеше из въздуха като тънка пелена и забулваше в сумрак Скекенхаус. Рейт усещаше дращенето му в гърлото си. Всеки дъх му костваше усилие. В сумрака прелитаха фигури. Тичащи фигури. На грабещите, или ограбените.

Странно как нещо толкова незначително като миризмата на дим може да извика в мислите такива ярки спомени. Малко воня на изгоряло и Рейт беше отново в онова село на границата между Ванстерланд и Гетланд. Как го наричаха, Холъби? Селото, което запалиха просто ей така, за едното нищо. Рейт удави един човек в коритото с помия в някаква кочина. Тогава му се струваше хубава постъпка. После, когато се перчеше навред с това, Гром-гил-Горм се смя с пълно гърло, заобиколен от воините си. Нарече го проклето малко копеленце, усмихваше се доволно, че има такова кръвожадно псе, вързано на верига в двора си.

Сега страхът пълнеше устата му с кисела слюнка. Сърцето му биеше като лудо, ръката на дръжката на секирата и главата му под шлема лепнеха от пот. Нещо изтрополи и Рейт подскочи от уплаха. Чу се писък, протяжен, по-скоро вой на животно, отколкото човешки вик и той се обърна рязко и затърси с очи из пушилката.

Сигурно трябваше да благодари на майка Война, че стои на страната на победителите. Все това повтаряше на брат си, нали така? А Ракки клатеше глава над пепелта и опустошението. Но ако имаше вярна страна в коя да е война, беше много трудно да си представи, че Трън Бату и екипажът ѝ от главорези стоят на нея.

Към свирепа компания се беше присъединил. Очите им святкаха гневно, приличаха на тези на прегладняла лисица. Глутница вълци, телата им занемарени, но оръжията им излъскани и наточени. Повечето бяха гетландци, но Трън беше готова да приеме всеки, който имаше сметки за уреждане и достатъчно здрав стомах, за да понесе това как ще бъдат уредени. Рейт дори не знаеше имената на повечето от тях. Не означаваха нищо един за друг, свързваше ги само омраза. Мъже, загубили семейство и приятели. Мъже, изгубили себе си и сега не им оставаше друго, освен да вземат от другите това, което им е било отнето.

Едни вадеха хората на улицата, докато останалите тършуваха из къщите. Обръщаха чекмеджета на пода, разбиваха ракли и шкафове, разпаряха постели. Предполагаемо в търсене на скрито имане, но всъщност просто защото им харесваше да рушат. Жертвите им оказваха не повече съпротива от поведени към кланицата овце. Някога Рейт беше изненадан, че не се бият. Презираше ги за това. Сега ги разбираше напълно. Повече нямаше воля за бой.

Човек не е само страхливец или герой. Човек е по малко и от двете, според обстоятелствата. Според това кой стои до него и кой насреща му. Зависи и от живота, който е водил. От това каква смърт си мисли, че го чака.

Бяха подредени в редица, коленичили по протежение на улицата. Някои биваха натиснати надолу. Други проснати по очи. Повечето сами отиваха на края на редицата и клякаха послушно. Тук-там ритник или шамар, за да ги накарат да се разбързат, но иначе насилие още нямаше. В края на краищата пребитият роб струва по-малко от здравия, а ако не ставаха за продан, защо да си пилееш усилията да ги биеш?