Половин война

— Сграбчи живота с две ръце! — кресна Скифър и Кол подскочи и насмалко да изсипе чайника в скута си. — Наслаждавай се на каквото имаш. Власт, богатство, слава, пфу — привидения. Вятър, не можеш го взе в ръце. Няма славен път. Всички пътеки водят към Последната врата. Животът те сблъсква с хора, живей заради искрите, които прехвърчат между теб и тях. — Тя се сгуши в наметалото си. — Те са единствените светлинки в тъмнината на времето.

Кол тръсна чайника обратно в огъня и част от чая плисна и изсъска в жарта:

— Пийни малко чай, как не — смотолеви под нос той и остави Скифър сама с тъмнината ѝ, а своята отнесе навън от руините, на билото на хълма над Скекенхаус, седалището на Върховния крал.

Кулата на Събора се издигаше от центъра на града — съвършени елфически камък и стъкло, високо, високо в небето — прерязани от Разкъсването на бог. Върху нея хората бяха надграждали. Имаше кулички, стени, куполи, покриви и навеси, накачурени едни връз други — грозна коричка на заздравяваща рана. А над нея, високо в небето, се рееха точици. Гълъби може би, като онези, за които се грижеше у дома Кол, донесли вести от паникьосани пастори по всички краища на света. Или орли, изпратени от баба Вексен с последни отчаяни заповеди.

Новият огромен храм на Единствен бог се гушеше в сянката на елфическата кула. Грозновато творение, въпреки изобилието от усилия и средства, хвърлени по строежа му. Десет години от започването му, а още бе опасан със скеле, с щръкнали, като ребрата на гниещ под слънцето труп, греди на покрива. Отчаян опит на Върховния крал да докаже, че и хората са способни на грандиозни начинания. За беда доказваше единствено, че най-грандиозните начинания на хората бледнееха пред най-невзрачните реликви от времето на елфите.

Около кулата и храма, във всички посоки, тръгваше килим от покриви, прорязан от лабиринт от тесни улички между постройки от камък, от дърво, от кирпич и опъната кожа. А най-отвън, прословутите елфически стени на Скекенхаус опасваха града. Миля подир миля гладък елфически камък. На места се рушаха и хората ги бяха постегнали с каменна зидария и надстроили с бойници и кули. Но рушащи се или не, стените бяха все така високи и здрави. Много здрави.

— Трябва да влезем вътре — процеди през стиснати зъби Трън. Елфическата ѝ гривна светеше в огненочервено. Тя гледаше града със свирепото изражение на прегладняла вълчица пред кокошарник и Кол нямаше да се учуди, ако започнеше да точи лиги, толкова надъхана бе за мъст.

— Естествено — отвърна майка Скаер, присвила свирепо очи, както обикновено. — Въпросът е как?

— Все още имаме елфическите оръжия. Аз казвам да ги използваме, за да разчупим черупката на баба Вексен и я измъкнем навън.

— Ще отнеме време да минем през тези стени, дори с помощта на елфически оръжия — каза отец Ярви. — А кой знае какви неприятности може да натвори тя през това време.

— Може да обстрелваме града с горящи стрели — предложи Рълф и потупа черния си лък. — За това и човешките оръжия вършат работа. Ще им спретнем един хубав пожар.

— Това сега е моят град — каза отец Ярви. — Не възнамерявам да го изгарям до основи.

— Твоят град? — подметна ехидно майка Скаер.

— Разбира се. — Отец Ярви извърна спокойно поглед от Скекенхаус и го насочи към нея. — Все пак аз ще съм следващият Първи пастор на Събора, дядо Ярви.

Скаер прихна развеселена:

— Дядо Ярви, така значи?

— Ако Ванстерланд ще получи трона на Върховния крал, Тровенланд ключа от хазната на Разбито море, мисля, че е повече от справедливо Гетланд да получи Кулата на Събора.

Майка Скаер присви още по-свирепо очи, но замълча, хваната натясно между подозрителността си към амбициите на отец Ярви и изкушението да види Горм на престола на Върховния крал.

— Трябва да свикаме съвещание за това, както си му е редът.

— Нима е необходимо мъдри хора като нас да обсъждат очевидното? Трябва ли да свикваме съвещания, за да установяваме дали майка Слънце ще последва баща Луна по небосклона?

— Само глупакът се препира с други глупаци за това, което още не му принадлежи — промърмори под нос Кол. Явно той бе единственият пастор наоколо, който все още го бе грижа да проправя пътя на баща Мир, а дори не беше положил клетва като такъв още.

Рълф пъхна палци в протрития си колан:

— Каква ирония, а, четири седмици висяха пред стените ни. И сега ние ще киснем още толкова пред техните.

— Яркия Йълинг допусна грешка, като се опита да влезе с катерене или копане под стените — каза Ярви.

— Нима, а какво трябваше да направи тогава? — сопна се Трън.

Кол знаеше отговора, колкото и малко да му харесваше той:

— Трябваше да опита с приказки.

— Именно. — Отец Ярви взе жезъла си и заслиза внимателно по склона на хълма. — Воините да останат тук. — Сега стоим на пасторското бойно поле.

— Не ме е грижа, стига да има отмъщение на него! — изръмжа Трън.

Ярви се обърна и оголи зловещо зъби:

— О, отмъщение ще има, предостатъчно за всички ни, Трън Бату. Дал съм клетва да си отмъстя.