Половин война

— Да се оженим? — помогна му Скара. Винаги бе знаела, че няма да избира сама съпруга си, но като всяко момиче си представяше, че когато дойде време за това, верният, млад и красив принц ще се появи отнякъде и тогава главата и сърцето ѝ ще заживеят в мирно съгласие. Сега разбираше колко наивна е била. Главата знаеше, че Горм е подходящ кандидат за ръката ѝ. Сърцето просто ще трябва да се научи да живее с мисълта за това.

— Прости ми — каза той, — ако не ме бива в нежните слова, но… винаги съм бил просто воин.

— И това не е тайна за никого. — Странно как колкото и да беше напрегната отвътре, притеснението ѝ я правеше все по-спокойна и уверена. — Не верига от ключовете на жени с разбити сърца виси на гърдите ти, а такава от мечовете на победени воини.

— Така е. Такава верига ще носи и бъдещата ми съпруга. — Трошача на мечове извади верига от искрящи, лъскави скъпоценни камъни в метален обков. — Топките от дръжките на мечовете на Спътниците и Яркия Йълинг — каза той и я постави на врата на Скара. — Ти отмъсти за смъртта на дядо си, — той намести веригата върху кожената наметка на раменете на Скара — и заслужаваш да я носиш гордо, както аз моята.

Скара погледна към блестящия камък в средата на веригата — диамант, колкото жълъд, в позлатен обков. Познаваше го добре. Виждаше го всяка нощ в съня си. Той искреше, обагрен в червено и оранжево от светлината на жаравата в нощта, когато Яркия Йълинг уби майка Кайър и крал Фин.

Тя потрепери от погнуса, искаше да свали веригата от врата си и да я запрати в морето заедно със спомените си от онази нощ. Но за добро или зло, те бяха част от нея, а и не можеше да откаже такъв подарък. Затова се изправи, изпъна назад рамене и се замисли, дали всъщност не ѝ харесваше тежестта на веригата.

В нейните уши тя ще нашепва окуражително. Скара беше минала през огън и също като добрата стомана излезе от пламъците по-силна.

В ушите на останалите тя ще крещи заплашително. Без значение от славата ти, опълчиш ли се на тази жена, ще свършиш като още една брънка във веригата ѝ.

— Достоен за Върховна кралица на земите около цяло Разбито море — каза тя и притисна веригата към гърдите си.

— Искам да те успокоя, след като… предполагам не съм мъжът, когото сама би избрала за свой съпруг. Искам да те уверя, че възнамерявам да бъда добър съпруг. Да оставя в твои ръце боравенето с пари и съхранението на ключа от хазната ми. Да те даря със синове.

Скара се поколеба, но това бяха правилните думи според обичаите и майка Кайър никога нямаше да ѝ прости, ако не му отвърнеше подобаващо.

— Точно както аз възнамерявам да бъда добра съпруга. Да оставя в твоите ръце боравенето с плуга и меча. Да те даря с дъщери.

На чепатото лице на Горм грейна огромна усмивка.

— Надявам се. — Той погледна надолу към Друин, който беше вдигнал глава и гледаше към него. — Малки хора в краката ти, на които да дадеш по-добро бъдеще. Хубаво нещо е това.

Скара се постара да прикрие добре неувереността си. Усмихна се миловидно:

— Ще намерим пътя си към бъдещето и ще тръгнем по него ръка за ръка. — И тя протегна ръка и хвана неговата.

Изглеждаше така малка, бледа и мека в загрубялата лапа на Горм. Приличаше на ръката на дете. Но макар и малка и мека, в нея имаше повече сила, отколкото в неговата. За разлика от неговата, тя не трепереше.

— Не се съмнявам, че ще бъдеш толкова добър съпруг, колкото добър воин си — каза Скара и постави другата си ръка под неговата, за да успокои треперенето ѝ.

— Ще бъдем непобедими заедно, като баща Земя и майка Море. — Той се оживи при открилата му се възможност да смени темата и заплува в познати води. — Като начало, ще ти донеса главата на Върховния крал като сватбен подарък!

— Аз предпочитам мир.

— Мирът идва след като всичките ти врагове са мъртви, кралице моя. — Горм измъкна ръка, поклони се отново и тръгна към кораба си.

— Ако тази негова верига трябва да го е научила на едно — промърмори Лейтлин, — то е, че враговете никога не свършват.

Пасторското бойно поле

— Мислиш си, че имаш толкова много време — каза Скифър, вторачена в огъня. — Толкова щедри награди пред теб, толкова реколта за обиране. Помни ми думата, гълъбче, без да осъзнаеш как, това славно бъдеще, към което си се стремил цял живот, се превръща в торба изтъркани истории, а пред теб нищо, освен прах.

Кол въздъхна тежко. Оранжевата светлина по лицето на Скифър му напомни за светлината от пещта по това на Рин и в мислите му изплуваха отново спомените за злощастната им последна среща. Две толкова различни жени, нищо общо помежду им, но когато си паднал духом, и най-малкото извиква горчиви спомени.

— Пийни малко чай, а? — Опита се да прозвучи непринудено, докато сваляше чайника от огъня, ведро, както някога, но се провали напълно. — Може би не всичко ще ти се струва толкова мрачно, ако…