Половин война

Трън се наведе, хвана ботушите му и го преметна заднешком през стената. Кол надникна над парапета с отворена от изненада уста. Тялото се стовари върху скалите в основата на стената, преметна се и изчезна в разпенените вълни.

— Ето това — отвърна вместо Трън Фрор, прехвърляйки се през стената зад нея, свали от гърба си секира и отмота навитото около намазаното с катран острие парче плат. Беше го омотал, за да заглуши допира на стомана в камъка при катеренето — Да вървим.

Кол преглътна тежко и ги последва по пътеката. Обичаше Трън, но се ужасяваше от това с каква лекота убиваше човек.

Стъпалата към вътрешния двор бяха точно там, където каза принцеса Скара. Бяха издълбани от годините в средата и сега вдлъбнатините бяха пълни с вода локвички. Кол тъкмо се впускаше в мечти за славата, която го чакаше, ако отчаяният им план проработеше, когато ехото от нечии гласове в подножието на стената не го накара да се закове на място и се залепи за камъка.

— Да се прибираме вече, Луфта. Гледай какъв вятър е навън!

Един по-плътен глас отговори:

— Дунверк каза да пазим вратата. Това правим, спри вече с това твое мрънкане.

— Тази тайна врата май не е толкова тайна, колкото си мислехме — прошепна в ухото на Кол Трън.

— Също като червеят в ябълката, тайните намират начин да изпълзят навън.

— Да ги нападнем? — прошепна Трън. Естествено, първата ѝ мисъл бе за бой.

Като добър пастор, Кол реши да опита да проправи пътя на баща Мир:

— Може да вдигнем на крак цялата крепост.

— Аз не слизам обратно в проклетата ниша на стената — каза Фрор. — Имай ми доверие.

— Дай ми наметалото си — каза му Кол. — Имам идея.

— Сигурен ли си, че сега му е времето за идеите ти? — изсъска Трън.

Кол сви рамене, вдигна качулката и разтърси все още скованите си от катеренето ръце и крака:

— Идеи, идват когато си поискат.

Обърна се и заслиза небрежно по стъпалата, покрай една порутена конюшня с протекъл, изгнил сламен покрив.

Когато стигна долу, видя мъжете. Бяха седем, скупчени около запален огън под един брезентов навес до стената. Вятърът брулеше заслона и дърпаше пламъците на огъня. При един от поривите му, пламъците осветиха врата в ниша на стената зад тях. Беше масивна, залостена с дебела греда, в която беше издялано дълбоко името на Тя-която-пази-ключалките. Кол въздъхна дълбоко, събра кураж и тръгна към заслона. Когато наближи, махна дружески на мъжете:

— Ама какво проклето време, а! — Мушна се под капчуците от ръба на брезента, свали качулка и зарови пръсти в мократа си коса. — Да бях скочил в морето, нямаше да съм толкова мокър!

Мъжете го изгледаха изпод вежди и той се усмихна.

— От друга страна, нищо по-различно от лятото в Ингълфолд, прав ли съм, а? — Той шляпна един от мъжете по рамото и си проправи път към вътрешността на нишата и вратата. Неколцина от насядалите се подсмихнаха.

— Познавам ли те? — попита един здравеняк, седнал до огъня. По сребърните гривни на ръцете му и наперено поведение, Кол разбра, че беше водачът на групата.

— Не, не, аз съм от ютмарките. Дунверк ме праща. Имам съобщение за теб, Луфта.

Здравенякът се изплю настрани и Кол изпита задоволство от правилната си преценка.

— Казвай, тогава, преди да съм оглушал от старост. Глухотата се предава в семейството ми.

Време бе за хвърляне на залозите.

— Дунверк чул, че се готви нападение. Гетландци и ванстерландци, заедно. Ще се опитат да превземат крепостта и изгорят корабите ни.

— Ще нападнат това място? — прихна един от мъжете. — Тия са пълни глупаци.

Кол закима отегчено:

— И аз това си казах първо, като чух, и продължавам да го мисля.

— Откъде го е чул, от шпионина ли? — попита Луфта.

Кол замига на парцали. Това не беше очаквал.

— Ъхъ, от шпионина. Как му беше името…

— Само Яркия Йълинг знае това. Що не идеш да го питаш как му е името?

— Изпитвам такова огромно уважение към човека, не бих си и помислил да го занимавам с такива глупости. Ще нападнат крепостните порти.

— Глупаци ли? Луди са! — Луфта прокара език по зъбите си, очевидно ядосан. — Вие четиримата, идвате с мен, ще проверим портите. Вие двамата оставате тук.

Четиримата и Луфта излязоха изпод заслона. Един от мъжете вдигна щита си над глава, да го пази от дъжда.

— Аз ще остана да пазя тук, не се тревожете! — провикна се след тях Кол. — Гетландец покрай мен няма да мине!

Двамата останали пред вратата бяха жалка гледка. Единият беше млад, но вече оплешивял на места. Другият имаше голямо, червено като разлято вино, петно на лицето. Имаше хубав кинжал обаче. Сребърният гард на дръжката блестеше ярко, беше го изложил гордо на показ в колана си сякаш е голяма работа с кинжал като този, но Кол се досещаше, че най-вероятно го бе откраднал от трупа на някой злощастен тровенландец.

В момента, в който се увери, че Луфта е достатъчно далеч, за да го чуе, този същият взе да се оплаква:

— Повечето от хората на Йълинг сега плячкосват из Тровенланд, а ние висим тук.

— Така е, голяма несправедливост. От друга страна — Кол свали наметалото на Фрор и взе да го тръска отривисто от водата. — Няма по-сигурно място от тази крепост из всички земи около Разбито море.