Половин война

— Внимавай, бе! — изръмжа Петното. Беше прекалено зает да се пази от пръските вода и плющящото наметало, за да усети как Кол измъкна с лекота кинжала от колана му. Невероятно, какво пропуска човек, когато го разсееш.

— Оу, ще прощаваш, кралю мой! — Кол се дръпна назад и смушка с лакът Плешивия в ребрата. — На сериозно се взима дружката ти, а? — Изтръска още веднъж наметалото и мушна незабелязано кинжала в колана му. — Гледай сега какво ще ти покажа! — Вдигна ръка и преди някой от двамата да успее да каже и дума, запремята през кокалчетата на пръстите си една голяма, медна монета. Мърдаше чевръсто пръсти, монетата се премяташе от кокалче на кокалче, а очите на мъжете се приковаха опулени в нея.

— Мед, мед, мед — промърмори Кол — и, опа… сребро!

Метна рязко ръка на една страна и изведнъж на мястото на медната монета, между палец и показалец, заблещука изсеченото в сребро лице на кралица Лейтлин.

Плешивият сбърчи чело и се наведе напред:

— Как го направи?

— Ха, нищо работа. Сега ще ти покажа. Ще ми заемеш ли кинжала си за момент?

— Какъв кинжал?

— Твоят кинжал. — Кол посочи към колана му. — Ей този.

Петното скочи на крака като ужилен:

— Какви ги вършиш с проклетия ми нож?

— Какво? — Плешивия зяпна към колана си. — Как…

— Единствен бог не гледа с добро око на кражбата. — Кол вдигна ръце, самото олицетворение на смиреност и богоязливост. — Всеизвестна истина е.

Черната длан на Трън запуши устата на Петното, а ножът ѝ се заби във врата му. Почти в същия момент главата на Плешивия трепна рязко. Острието на секирата на Фрор стърчеше забито в тила му. Плешивия кръстоса очи, смотолеви нещо и падна настрани.

— Да тръгваме — изсъска Трън, полагайки внимателно тялото на Петното на земята. — Преди останалите да се върнат и също като мен да видят каква подла невестулка с двоен език си.

— Разбира се, о, мой Избран щите — отвърна Кол, повдигна изписаната с руни греда и отвори рязко вратата.

Убиец

Едва дочакал бледото просветляване на хоризонта, Рейт полетя напред като скъсала въжето кръвожадна хрътка. Препускаше през мократа трева с щит в едната ръка, стиснал дръжката на секирата под острието с такава сила, че пръстите го заболяха.

Безсъмнено мечовете са по-красиви, но красивите оръжия, също като красивите хора, са склонни на своенравност. Мечовете изискват точна ръка, а обхванеше ли го Рейт опиянението от битката, ставаше меко казано нехаен. Веднъж блъска главата на един с плоската страна на острието, докато и главата и стоманата не ставаха за нищо. Секирата не е толкова чувствителна душа.

Поредната светкавица разтвори небето, открои мрачния, надвиснал над морето, черен масив на Бейлова крепост, сякаш закова във въздуха падащите косо под напора на вятър дъждовни капки и миг по-късно нощта се спусна отново. Той-който-изговаря-гръмотевицата изрева гръмогласното си възмущение от света така близо, че Рейт подскочи от изненада.

Още долавяше соления вкус на последния комат в устата си — отхапа голяма хапка от омесения с кръв хляб. Ванстерландци вярваха, че това е на добър късмет в битката, но според Рейт ярост и бяс вършеха повече работа, отколкото добрият късмет. Захапа здраво старото дървено трупче в устата си. Веднъж така си прехапа езика, че почти го прекъсна на две и оттогава не влизаше в битка без дърво между зъбите.

Няма друго такова усещане като това от влизането в битка. Заложил всичко на находчивост, воля и сила. Танц на прага на Последната врата. Плюнка в лицето на Смърт.

Беше така надъхан, че успя да остави назад Гром-гил-Горм, Сориорн, дори брат си, Ракки. Лъсналият от дъжда елфически камък на стената и малката светлинка в основата ѝ се тресяха пред очите му, все по-близо, все по-близо.

— Насам!

Момчето на отец Ярви държеше газения фенер над главата си и сочеше към скритата в чупка между стената и кулата врата. Лицето му беше изпънато от напрежение.

Рейт влетя в тесния коридор, блъска се в стените, взимаше стъпалата по три наведнъж, дъхът му излизаше с гърлено ръмжене. Краката му горяха, гърдите му изгаряха, мислите му бяха погълнати от пламъци, от звън на метал и ругатни, главата му щеше да се пръсне, когато най-накрая изскочи във вътрешния двор на крепостта.

Зърна за миг биещи се човешки фигури. Блясък на оръжия, пръски слюнка и летящи във въздуха трески, озъбената физиономия на Трън Бату и Рейт профуча покрай нея и се вряза в мелето от тела.