Половин война

Дунверк изрева и нанесе два последователни посичащи удара, отдясно и отляво. На челото му изби пот — острието му явно тежеше. Воините пристъпиха назад и се снишиха зад щитовете си, явно не искаха да минат през Последната врата заради отплеснало се острие. Но Железния крал отново не бе впечатлен, просто пропусна първия замах покрай себе си и приклекна под свистящата стомана на втория, после пристъпи назад и зачака.

— Бий се! — изрева Дунверк.

— Правя го — отвърна спокойно Удил, хвана края на наметалото си, изтри ръба на острието на меча си и отново го прегърна до гърдите си.

Дунверк оголи зъби и тръгна напред, но кракът му поддаде и той се стовари на едно коляно. Над ръба на ботуша му бликна кръв и потече по каменните плочи около него. Едва в този момент Рейт осъзна, че Удил беше прерязал вената от вътрешната страна на бедрото на Дунверк.

— Славата на Железния крал е напълно заслужена — промърмори Ракки.

— Надявам се уменията на Яркия Йълинг да надминават твоите, Дунверк Бика — каза Удил. — Не можа да накараш един старец да се изпоти дори.

Дунверк се усмихна и зарея изцъклени очи в нищото:

— Ще видите на какво е способен Яркия Йълинг — прошепна той. Лицето му пребледня. — Всички ще видите. — Той падна настрани в огромната вече локва кръв около краката му.

Преобладаващото мнение бе, че това бе повече от подобаваща смърт.

Моята земя

Майка Слънце излезе като бледо петно на източния хоризонт и скри децата си, звездите, зад стоманеносивата завеса на зората. Крепостта се издигаше отпред, тъмна и помрачена като погребална могила на фона на безцветното небе в което кръжаха врани.

— Поне дъждът спря — промърмори Скара и избута назад качулката на наметалото си.

— Той-който-изговаря-гръмотевицата отнесе гневните си изблици навътре в земята — отвърна кралица Лейтлин. — Като всички момчета, вдига много шум, но бързо му минава. — Тя протегна ръка и вирна леко брадичката на принц Друин. — Да го поема ли?

— Не. — Скара го стисна в прегръдките си. — Мога да го нося. — Малките ръчички около врата ѝ ѝ даваха сила. Боговете ѝ бяха свидетели, в момента се нуждаеше от всичката сила на света.

Бейлова крепост, гордостта на Тровенланд, не беше както я помнеше. Селото, сгушено в сянката на крепостта, където онова лято танцува по време на летния фестивал, сега лежеше в руини, къщите му изгорени или изоставени. Овощната градина по протежението на строената от неловка, човешка ръка стена, беше удавена в бурени. Необраната реколта гниеше на земята между плевелите. Над огромните порти на крепостта, между две от гигантските елфически кули, някога се вееха разноцветни знамена. Сега над тях висеше тялото на обесен, а въжето му поскърцваше тихо, краката му се полюшваха вяло.

Златните гривни бяха свалени от ръцете му, лъскавата броня и оръжия също, но Скара го позна веднага.

— От Спътниците е. — Потрепери въпреки тежката кожена наметка на раменете си. — Един от онези, които запалиха Йейлтофт.

— И ето го сега, виси обесен над портите — каза Лейтлин. — Очевидно молитвите към Смърт не отлагат срещата с нея.

— Нищо не отлага тази среща — прошепна Скара. Предполагаше, че трябва да се радва при вида на тази гледка, да заплюе трупа му и отправи благодарствена молитва към майка Война, благодарение на нея тази земя, пък макар и частичка от Тровенланд, е отново свободна. Вместо радост обаче изпита само ехото от страха, който я обзе при първата ѝ среща с този човек, а също спомена за ужаса при мисълта, че никога няма да се освободи от този страх.

Бяха отсекли вековния бук, който растеше във вътрешния двор на крепостта и сега скупчените между хилядолетните елфически стени постройки изглеждаха голи и грозни без сянката му. По облите павета около пъна му бяха налягали воини, повечето пияни, но продължаващи да пият, хвалеха се с новопридобити рани и плячка, чистеха оръжията си, разказваха истории.

Някакъв набеден бард съчиняваше куплет — крещеше една и съща фраза, отново и отново, а мъжете се надпреварваха да му подхвърлят идеи за следващата рима и се заливаха в гръмогласен смях. Молитвоплетец нареждаше монотонно благодарствия към боговете, донесли победата. Някъде някой виеше от болка.

Скара сбърчи нос:

— Каква е тази миризма?

— Всичкото съдържание на човешкото тяло — промърмори сестра Ауд и изпроводи с поглед двама роби, които влачеха нещо тежко.

Скара с ужас осъзна, че беше труп, а после с още по-голям ужас, че го мъкнеха към цяла камара от мъртви тела. Плетеница от бледи ръце и крака, омърляни, опръскани с нещо, зяпнали усти и изцъклени очи. Купчина месо, която допреди вчера е била хора. Мъже, родени, отгледани от майки, научени да ходят, да говорят, да се бият — години труд. Тя притисна Друин към гърдите си и извърна главата му настрана.

— Трябва ли да вижда това? — промърмори и ѝ се прииска тя самата да не го бе видяла.