Полунощ

— Мислиш ли, че сред тях има обсебени двойници, които се прикриват? — прошепна Мат на Мередит, загледан в едно десетгодишно момиче как тъпче сух бял хляб в устата си с вълчо настървение. По нещастното й лице се стичаха сълзи, докато дъвчеше и преглъщаше.

— Залагам живота си, че има — отвърна Мередит тихо. — Но какво да правим? Коул не знае нищо полезно. Остава ни само да се молим, че незаразените хлапета ще могат да ни помогнат, когато обсебените марионетки на Шиничи нападнат.

— Мисля, че когато си нападнат от въоръжени хлапета, най-доброто решение е да бягаш.

Мередит кимна разсеяно, но Мат бе забелязал, че сега не се разделяше от бойното копие.

— Измислих им малък тест. Ще залепя от листчетата амулети върху всяко едно от тях и ще наблюдавам какво ще стане. Децата, които са направили неща, за които съжаляват, може да изпаднат в истерия; хлапетата, които са само изплашени, може би ще се успокоят; обсебените ще нападнат или ще побегнат.

— Ще наблюдавам с интерес.

Тестът на Мередит изобличи само двама измамници от цялата група — тринайсетгодишно момче и петнайсетгодишно момиче. Те изкрещяха и хукнаха из къщата, като надаваха пронизителни писъци. Мат не можа да ги спре. Когато всичко свърши, по-големите деца успокояваха по-малките, а Мат и Мередит довършиха заковаването на прозорците с дъски, като лепяха амулети между дъските. Прекараха вечерта в търсене на храна, разпити на останалите хлапета за Шиничи и Последната полунощ, помагаха на госпожа Флауърс да превързва ранените. Опитаха се да дежурят на смени през целия ден, но след като бяха на крак от един и половина след полунощ, всички бяха много уморени.

В единайсет без петнайсет Мередит отиде при Мат, който почистваше драскотините на едно русоляво осемгодишно хлапе.

— Добре — рече тя тихо. — Ще взема колата и ще отида да взема новите амулети, които госпожа Сайтоу вече трябва да е приготвила. Имаш ли нещо против и Сейбър да ме придружи?

Мат поклати глава.

— Не, аз ще отида. А и се познавам по-добре със семейство Сайтоу.

При тези думи Мередит издаде това, което при една по-малко изтънчена персона би било оприличено на пръхтене.

— Познавам ги достатъчно добре, за да заявя: „Извинете ме, Инари-Обаасан; извинете ме, Ориме сан; ние сме едни досадници, които постоянно просят антидяволски амулети, но вие нямате нищо против това, нали?“

Мат се усмихна леко и отпрати осемгодишното хлапе.

— Е, може би ще имат по-малко против, ако им кажеш правилно имената. Обаасан означава баба, ясно ли е?

— Да, разбира се.

— А „сан“ е само нещо, което се слага след името, за да си учтив.

— А „нещото в края на името“ се нарича почтителна наставка — кимна Мередит.

— Добре де, добре, но въпреки помпозните ти задявки, не знаеш имената им. Ориме е бабата, а Ориме е и майката на Изобел. Така че се казва също Ориме-Обаасан и Ориме-сан.

Мередит въздъхна.

— Виж, Мат, двете с Бони се запознахме първи с тях. Бабата се представи като Инари. Е, признавам, че тя е малко смахната, но би трябвало да си знае името, нали?

— А когато се представяше на мен, не само каза, че името й е Ориме, а и че дъщеря й е кръстена на нея. Как ще обориш това!

— Мат, искаш ли да си взема тетрадката? Тя е в кабинета в пансиона…

Мат се изсмя кратко и остро — прозвуча почти като хлипане. Огледа се, за да се увери, че госпожа Флауърс не е наблизо, и изсъска:

— Може би в момента се намира някъде в центъра на Земята. Кабинетът вече не съществува.

За миг Мередит остана шокирана, но после се намръщи. Мат се нацупи и й хвърли гневен поглед. Нямаше смисъл да си повтаря, че тъкмо те двамата от цялата група най-малко можеха да се скарат. Ето ги сега, настръхнали един срещу друг, а Мат направо виждаше искрите, прехвърчащи помежду им.

— Добре — промърмори Мередит накрая. — Просто ще отида у тях и ще поискам да се видя с Ориме-Обаасан, а когато избухнат в смях, ще им заявя, че излаганията са по твоя вина.

Мат поклати глава.

— Никой няма да избухне в смях, защото ще кажеш точно каквото трябва.

— Виж, Мат — поде Мередит, — чела съм толкова много в интернет, че дори съм чувала името Инари. Попадало ми е някъде. Сигурна съм, че щях да направя връзката… — Гласът й секна. Когато Мат сведе очи, след като ги бе вдигнал към тавана, направо се слиса. Лицето на Мередит беше пребледняло и тя дишаше учестено.

— Инари… — прошепна. — Чувала съм това име, но… — Внезапно стисна толкова силно китката на Мат, че той се намръщи от болка. — Мат, компютърът ти напълно ли сдаде багажа?

— Спря, когато спря и токът. Сега вече и генераторът се е скапал.

— Но имаш мобилен, който има връзка с интернет, нали?

Настойчивостта в гласа й го накара да се обърне и да добие сериозно изражение.

— Разбира се — кимна, — но и неговата батерия е паднала поне от вчера. Без ток не мога да я заредя. А мама си взе нейния мобилен. Не може да живее без него. Стефан и Елена навярно са оставили техните в пансиона… — Поклати глава, когато видя светналото от надежда лице на Мередит, и прошепна: — Или по-скоро би трябвало да кажа там, където преди беше пансионът.