Полунощ

Пътеката беше тясна… и обвита в мъгла. Както и преди, започваше с тънки валма, като постепенно се сгъстяваше. Елена остави Стефан, с котешките си рефлекси, да върви пръв, а тя се държеше за раницата му. Зад нея Бони я следваше плътно. Тъкмо когато Елена вече си мислеше, че ще закрещи, ако трябва да продължи да върви още през това бяло одеяло, пред нея внезапно се проясни.

Намираха се близо до върха на някаква планина.

Елена забърза след Бони, която при вида на прозрачния въздух я бе изпреварила. Успя да сграбчи раницата на приятелката си тъкмо навреме, за да я дръпне назад, когато стигна до мястото, където земята свършваше.

— Няма начин! — извика Бони и ехото поде вика й. — Няма начин да мина през това!

Това беше бездна, над която се простираше тесен мост.

Горе пропастта бе заскрежено бяла от двете страни, но когато Елена стисна леденостудените метални стълбове и се наведе малко напред, видя на дъното сини и зелени кристали. Мразовит вятър обрули лицето й.

Пропастта между тази частица от света и следващата пред тях беше дълга около деветдесет метра.

Елена извърна поглед от сенчестите дълбини към тесния мост, направен от дъски, широки, колкото по тях да мине един човек. Тук–там се придържаше от въжета, които продължаваха от двете страни на пропастта и бяха закрепени с метални подпори в голата, ледена скала.

Мостът се спускаше рязко надолу, а после се издигаше отново нагоре. Дори само гледката предизвикваше замайване, все едно беше едно от онези влакчета на ужасите. Единственият проблем беше, че нямаше предпазни колани, седалка, две перила и водач, който да напомня: „През цялото време не бива да подавате ръце и крака!“ От лявата страна имаше само едно тънко въже, изплетено от пълзящи растения, за което да се хванат.

— Вижте — рече Стефан тихо, но настоятелно, както Елена не го бе чувала досега да говори, — може да се държим един за друг. Можем да вървим един зад друг, много бавно…

— НЕЕЕ! — Бони вложи в тази единствена дума телепатичен писък, който почти оглуши Елена. — Не, не, не, не, НЕ! Не разбирате! Не мога да го направя! — Захвърли раницата си и се свлече до нея на земята.

След това започна да се смее и плаче едновременно, в пристъп на истерия. Елена изпита желание да плисне вода в лицето й. В същото време й се щеше да се хвърли на земята до Бони и да изкрещи: „Нито пък аз мога! Това е лудост!“, ала каква полза щеше да има?

Няколко минути по-късно Деймън говореше тихо на Бони, незасегнат от избухването й. Стефан кръжеше наоколо. Елена се опитваше да измисли план А, докато един тъничък глас не спираше да повтаря в главата й: Ти също не можеш да го направиш; не можеш да го направиш, не можеш да го направиш.

Всичко беше просто една фобия. Навярно биха могли да излекуват Бони от нея — ако разполагаха, да кажем, с година или две.

— Ами твоят страх от височините, любима? — попита Стефан, когато по време на една от кръговите си обиколки приближи до нея.

Елена реши да се покаже смела.

— Не зная. Мисля, че ще мога да се справя.

Стефан остана доволен.

— За да спасиш своя роден град.

— Да… но е много лошо, че тук нищо не действа. Бих могла да използвам моите Криле, за да прелетя, но не мога да ги контролирам…

А и този вид магия тук просто не е пригодна, изрече гласът на Стефан в съзнанието й.

Но телепатията, да. Ти също ме чуваш, нали?

Отговорът хрумна едновременно и на двамата. Елена видя как лицето на Стефан засия от идеята в мига, в който тя заговори.

— Въздействай на Бони! Накарай я да си мисли, че е умела въжеиграчка — акробатка, която участва в представления от дете. Но не я прави прекалено игрива, за да не прекатури всички ни в пропастта!

Със светналото си лице, Стефан изглеждаше… твърде добър. Улови двете ръце на Елена, завъртя я във въздуха, сякаш беше безтегловна, подхвърли я нагоре и я целуна.

И я целуна.

Целуваше я, докато тя не почувства, че душата й изтича от върховете на пръстите й.

Не биваше да го правят пред Деймън. Но еуфорията, обзела Елена, замъгли разума й и тя не можеше да се овладее.

Нито един от двамата не се опита да навлезе по-дълбоко в съзнанието на другия. Но телепатията бе всичко, което им бе останало, и беше толкова топла и прекрасна. За миг останаха сключени в сладостна прегръдка, смееха се, останали почти без дъх, докато помежду им прехвърчаха искри. Елена имаше чувството, че цялото й тяло е разтърсено от мощен електрически удар.

Накрая се отскубна от прегръдките му, ала вече бе твърде късно. Споделеният им взор бе продължил прекалено дълго и Елена усети как сърцето й тупти бясно от страх. Усещаше погледа на Деймън върху себе си.

— Ще им кажеш ли? — едва успя да прошепне.

— Да — пророни Стефан тихо. — Ще им кажа. — Ала не помръдна, докато тя не се обърна с гръб към Бони и Деймън.

След това само надзърташе през рамо и слушаше.

Стефан седна до хлипащото момиче и заговори: