Полунощ

— Бони, може ли да ме погледнеш? Това е всичко, за което те моля. Обещавам ти, че няма да минаваш по моста, ако не искаш. Дори не е нужно да спираш да плачеш, но се опитай да ме погледнеш поне с едно око. Можеш ли да го направиш? Добре. Сега… — Гласът и лицето му се промениха леко, станаха по-настойчиви, хипнотизиращи. — Ти не се боиш от височини, нали? Ти си акробатка, която може да върви по опънато въже през Гранд Каньон и окото ти няма да трепне. Ти си най-добрата от цялото ти семейство, летящата Маккълоу, а те са най-добрите в целия свят. И сега трябва да решиш дали да пресечеш този дървен мост. Ако решиш да го направиш, ще трябва да ни поведеш. Да си нашият водач.

Бавно, докато го слушаше, лицето на момичето се промени. Подпухналите й очи бяха приковани в Стефан, сякаш слушаше напрегнато нещо в главата си. И накрая, когато Стефан изрече последните думи, тя скочи на крака и погледна към моста.

— Добре, да вървим! — извика и вдигна раницата си, а Елена се взираше слисано в нея.

— Ще можеш ли да го направиш? — попита Стефан, като стрелна с поглед Елена. — Ще я пуснем да тръгне първа — наистина няма начин да падне. Аз ще вървя след нея. Елена може да тръгне след мен и да се държи за колана ми, а аз разчитам на теб, Деймън, да държиш нея. Особено ако започне да припада.

— Ще я държа — увери го Деймън тихо.

Елена искаше да помоли Стефан да въздейства и на нея, но всичко ставаше прекалено бързо. Бони вече беше на моста и се спря само за да извика Стефан. Стефан се извърна назад, погледна Елена и рече:

— Можеш ли да се хванеш добре?

Деймън, който беше зад Елена, отпусна силната си ръка върху рамото й.

— Гледай право напред, не поглеждай надолу — посъветва я. — Не се тревожи, че ще припаднеш; аз ще те хвана.

Но дървеният мост беше толкова нестабилен, че противно на волята си, Елена постоянно поглеждаше надолу. Имаше чувството, че стомахът й се качва в главата. С едната си ръка се бе вкопчила в колана на Стефан, а с другата стискаше плетеното въже отстрани.

Стигнаха до едно място, където една дъска липсваше, а дъските от двете й страни изглеждаха така, сякаш всеки миг ще паднат.

— Внимавайте с тези! — предупреди ги Бони със смях и прескочи и трите.

Стефан стъпи върху първата клатеща се дъска, прекрачи липсващата и сложи крака си върху следващата.

ПУК!

Елена не изкрещя — нямаше сили за това. Не можеше да гледа. Звукът я накара да затвори очи. И не можеше да помръдне. Дори пръст. А най-малко крак.

Усети как ръцете на Деймън се обвиха около кръста й. Искаше й се да се отпусне в ръцете му, както много пъти досега.

Деймън й шепнеше, думите като магически заклинания спряха треперенето на краката й, разсеяха сковаността им, дори успокоиха учестеното й дишане, за да не припадне. След това той я вдигна, а ръцете на Стефан също се сключиха около нея и за един миг и двамата я държаха здраво. После Стефан я пое изцяло и пусна внимателно краката й върху устойчивата дъска.

Елена изпита желание да се увие около него като лоза, но знаеше, че не бива. Така и двамата щяха да паднат. Някъде, от най-скритите си дълбини, за които дори не бе подозирала, че съществуват, почерпи смелост да повдигне крака и да пристъпи напред, докато ръката й се вкопчи във въжето.

Сетне вдигна глава и прошепна колкото можа по-високо:

— Върви. Не бива да препречваме пътя на Деймън.

— Да — прошепна й Стефан. Но я целуна по челото, бърза, закрилническа целувка, преди да се обърне и да пристъпи към нетърпеливата Бони.

Зад гърба си Елена чу — и усети — как Деймън прескочи пропадналата дъска с ловкостта и бързината на котка.

Елена вдигна очи и отново впи поглед в тила на Стефан. Не можеше да обхване всички емоции, които изпитваше в този миг: любов, ужас, благоговение, вълнение — и разбира се, благодарност, всичко в едно.

Не смееше да извърне глава и да погледне назад към Деймън, но изпитваше точно същите чувства към него.

— Още няколко крачки — повтаряше той, — още няколко крачки.

След няколко минути, които им се сториха като цяла вечност, всички бяха върху твърда земя, с лице към средно голяма пещера. Елена се свлече на колене. Повдигаше й се и се чувстваше изтощена, но се опита да благодари на Деймън, когато мина бавно покрай нея по заснежената планинска пътека.

— Пречеше ми — подхвърли той, кратко и студено като вятъра. — Ако беше паднала, щеше да разклатиш целия мост. А днес никак не ми се умира.

— Какво й приказваш? Какво каза току-що? — Стефан, който беше наблизо, забързано се върна. — Какво ти каза той? — обърна се към Елена.

— Казах й истината, това е всичко — тросна се Деймън, който разглеждаше дланта си, да не би да са се забили тръни от въжето, без да ги поглежда. — Още повече че това е втората й издънка по време на това пътуване. Да се надяваме, че след като ти се справи досега, ще те пуснат през Входа на крепостта, защото, ако слагат оценки за представянето, ние сме скъсани. Или по-добре да кажа, че един от нас е скъсан?