Полунощ в Ел Ей

— Къде отиваме? — недоволно попита Денинг. — Моята кола остана на паркинга.

— Не е далеч — успокои го Балард. — После ще ви върнем.

След няколко пресечки тя зави наляво към паркинга на хотел „Мариот“.

— Вече се колебая — каза Денинг. — Върнете ме на летището. Искам да говоря с адвокат.

Балард спря пред хотела.

— Ако искате да се върнете там, свободен сте. Но всичко ще се промени. Вашата работа, вашият дом, вашият живот.

Погледна отражението му в огледалото.

— Каквото и да решите, време е да излезем от колата.

Денинг отвори вратата, излезе и намести раницата на рамото си.

Бош и Балард го наблюдаваха от колата, като че чакаха да стигне до решение. А той разпери ръце.

— Още съм тук. Може ли вече да отидем където щяхме да отиваме?

Те също излязоха и тръгнаха към входа на хотела. Денинг ги последва.

Наетата стая беше на шестия етаж. Не знаеха колко дълго ще се наложи да придумват Денинг и на Бош му харесваше, че изходът е само един и може да го препречи. Стена отделяше спалнята от малък кът с диван, кресло и бюро.

— Седнете на дивана — посочи Балард.

Денинг се настани където му каза. Тя седна на креслото, Бош взе стола от бюрото и го премести така, че да е между Денинг и вратата на стаята.

— Мога да ви дам шест хиляди — само толкова имам спестени… — започна Денинг.

— И какво очаквате срещу тези пари? — попита Балард.

— Не знам. Защо съм тук? Казахте, че ако не говорим, с това ще се заеме полицията. Не знам какво става, но не искам да намесваме полицията.

Балард чакаше дали ще се оплете още малко в оправдания. Но той млъкна.

— Не искаме пари — каза му тя. — Искаме информация.

— Каква информация?

— Знаете ли какво се случи в дома на Хана Стовал вечерта на онзи ден?

— О, да, гледах новините в интернет, докато бях в Мексико. Някакви двама нахълтали и тя ги застреляла.

Балард кимна, сякаш потвърждаваше факт. Лесно беше да отгатне как Денинг е стигнал до тази заблуда. В изявлението на полицейското управление от понеделник вечерта не беше назована по име жената, която е убила Среднощните, позоваха се на разпоредбата да не бъдат идентифицирани жертви или потенциални жертви на сексуално насилие. А нямаше съмнение, че ако не бе надделяла при схватката в коридора, тя също щеше да стане жертва на Среднощните. Освен това управлението премълча коя е, за да избегне затрудненията и въпросите, които нейното име и доскорошна длъжност биха предизвикали.

Балард нямаше намерение да разубеждава Денинг. Искаше да си мисли засега, че всякаква следа към него е изчезнала със смъртта на Среднощните.

— Знаем, че сте им обяснили разположението на стаите и сте им дали кода за отваряне на гаража — започна тя.

— Нямате доказателства.

— И не са ни нужни. Не сме от полицията. Но сме наясно какво се е случило и сме склонни да не споделяме това с никого, ако получим сведенията, които искаме.

— Какви сведения? — попита Денинг. — И за какво ви са, щом не сте ченгета?

— Искаме да знаем как се свързахте със Среднощните. Защото има и други като вас, а ние имаме желание да стигнем до тях.

— Вижте какво, те дори не се наричаха така — подхвана Денинг. — Медиите им лепнаха прякора. Всичко се раздуха миналата седмица и аз се опитах да ги спра, но беше прекалено късно. Не ми отговаряха. Но поне това мога да докажа. Опитах се да ги спра. А и да има други, не ги познавам. Може ли вече да си вървя?

Той стана.

— Не — възрази Бош. — Седнете си на мястото.

Денинг остана прав, взираше се в Бош и сигурно пресмяташе шансовете си срещу този двойно по-възрастен мъж. Но нещо в пронизващия поглед на Бош го обезсърчи и той седна.

— Хайде да се върнем назад — предложи Балард. — Преди да се опитате да ги спрете, как се свързахте с тях поначало?

Денинг тръсна глава, сякаш му се искаше някак да преправи миналото.

— Те просто бяха някакви двама в интернет. Подхванахме разговор и така потръгна. Хана ме изработи много гнусно… и аз… както и да е.

— А къде в интернет попаднахте на тези двамата? — попита Балард.

— Де да знам. Прехвърлях се от един сайт на друг… много са. Всякакви форуми има. А там сме анонимни, знаете. Можеш да пишеш каквото си поискаш. Оставяш го, някакви хора отговарят и ти казват едно или друго. Други места, където да погледнеш. Дават ти пароли. Просто се случва. Ако търсиш, там има какво ли не. И място, където на всеки друг му се е случвало същото. Някаква жена го е прецакала грозно. Все едно пропадаш в заешката дупка като Алиса.

— За „тъмния интернет“ ли говорите?

— Да, определено. Всеки и всичко е анонимно. Онези хора, така наречените Среднощни — имаха си сайт и получих парола. И после… така се случи.

— Как влизахте в „тъмния интернет“?

— Лесно. Първо си платих за VPN, използвах и „Тор“.

Балард подозираше, че Бош се чувства съвсем объркан, стане ли дума за „тъмния интернет“, но от някои случаи и бюлетини на ФБР тя бе придобила поне елементарни знания как работят виртуалните персонални мрежи и браузърите като „Тор“.

— И как по-конкретно намерихте Среднощните?

— Пишеха във форум, че са в района на Лос Анджелис и са… такова де… готови да вършат разни неща. За разчистване на сметки, един вид.