Поражението на дерините

— Вие сте истински син на баща си, принце — прошепна Морган. — Простете ми, че го бях забравил за миг. Аз… — той се запъна. — Нали разбирате, какво означава това решение, Келсън?

Келсън кимна тържествено.

— Това означава, че ти вярвам напълно — каза той с тих глас, — дори и ако десет хиляди архиепископа говорят срещу тебе. Това означава, че ние сме дерини и трябва да сме заедно, ти и аз, така както ти беше заедно с моя баща. Ще останеш ли с мене, Аларик? Ще вървим ли заедно срещу всички изпитания?

Морган се усмихна, а после кимна.

— Много добре, принце. Ето какво предлагам. Използвайте войските на Арилан, за да прикриете северозападната граница на Коруин срещу армията на Уенсит. Опасността там е реална. Не трябва да компрометираме Арилан, като го въвличаме по-дълбоко в проблема за дерините.

За самия Коруин — използвайте войските на Нигел, ако възникнат вътрешни размирици заради Уорън. Всички в Единадесетте кралства познават и уважават Нигел. Името му е неопетнено.

Що се касае до севера — Морган погледна към Джеърд и се усмихна, — смятам, че херцог Джеърд и Иуон могат да ни защитят спокойно на този фронт. Можем да призовем под знамената и граф Марли. В резерва ни остават храбрите войски от Халдейн, ако ни потрябват за нещо. Какво мислите, принце?

Келсън се усмихна, пусна ръката на Морган и възторжено го тупна по гърба.

— Точно това исках да чуя. Джеърд, Дери, Девърил, елате тук, ако обичате. Трябва веднага да пратим послания до Нигел и до непокорните епископи. Идваш ли, Морган?

— След малко, принце. Исках да изчакам Дънкан.

— Разбирам те. Елате, когато сте готови.

Келсън и останалите се оттеглиха, а Морган се обърна и отново влезе в „Св. Тейло“. Пристъпвайки тихичко, за да не тревожи неколцината опечалени, които все още се молеха в тишината, той се спусна по централната пътека, после зави към галерията и стигна до параклиса с одеждите, където трябваше да е Дънкан. Там се спря и погледна през открехнатата врата.

Дънкан беше сам. Бе свалил свещеническите си одежди и сега закопчаваше кожения си жакет, седнал с гръб към входа. Когато свърши, протегна се към меча и пояса, които бяха сложени на масата до него. Движението му разлюля одеждите в шкафа от дясната му страна, а коприненият епитрахил се изхлузи от закачалката. Дънкан замръзна за миг, когато епитрахилът падна на пода, а после се наведе бавно и го вдигна. Изправи се и остана неподвижен за няколко секунди, стиснал епитрахила в онемелите си пръсти, а после го поднесе до устните си и го остави на мястото му в шкафа. Върху сребърната бродерия падна светлина от високия прозорец. Морган тихо прекрачи прага и се опря на рамката на вратата.

— Боли те повече, отколкото си предполагал, нали? — промълви той с тих глас.

За миг Дънкан застина неподвижен, после кимна с глава.

— Не зная какво съм предполагал, Аларик. Може би съм смятал, че отговорът ще дойде сам по себе си, че той ще облекчи раздялата. Но не е така.

— И аз не вярвам, че от него ще ти стане по-леко.

Дънкан въздъхна и взе колана с меча и докато го препасваше около тънкия си кръст, се обърна към Морган.

— А сега какво? — попита той. — Къде може да отиде един дерини, отлъчен от църквата си, заточен от краля си?

— Кой ти е говорил за заточение?

Дънкан взе наметалото и го хвърли върху плещите си. Намръщено заразглежда закопчалката му.

— Нима не е ясно. Да бъдем реалисти. Нали не е нужно да го казва? И двамата знаем, че той не може да ни остави тука, когато над нас тегне забраната на църквата. Ако архиепископите научат, ще го отлъчат и него.

Най-сетне закопчалката щракна и Морган се усмихна.

— Разбира се, че могат да го направят. Но в сегашните обстоятелства той няма какво да губи.

— Няма какво да… — прекъсна го учуденият Дънкан, разбирайки какво има предвид Морган. — Нима вече е решил да рискува? — попита той и се вгледа в лицето на братовчед си за отговора.

Морган кимна.

— Нима не се безпокои? — Дънкан изглежда още не вярваше в това, което бе чул.

— Безпокои се — засмя се Морган, — но разбира кое е по-важно, Дънкан. Готов е да рискува. Иска да останем с него.

Дънкан изгледа братовчед си внимателно, а после бавно кимна с глава.

— Нали разбираш, че шансовете съвсем не са на наша страна — отбеляза той внимателно.

— Ние сме дерини. Съдбата ни винаги е била такава.

Дънкан огледа параклиса за последен път, спря за по-дълго поглед върху олтара, върху копринените одежди, закачени в шкафа, после тръгна с бавни стъпки и при вратата настигна Морган.

— Готов съм — каза той, без да се оглежда назад.

— Тогава да вървим при Келсън — отвърна Морган с усмивка. — Нашият дерински крал има нужда от помощта ни.