Поражението на дерините

Морган наведе глава и повтори тези думи шепнешката, заедно с всички събрали се в църквата, но това не му донесе облекчение. Трябваше да мине дълго време, преди да успее да примири това, което беше станало преди два дена, с божията воля. Много вода трябваше да изтече, преди да се убеди отново, че могъществото, което бе в него през целия му живот, бе само за добро. А в този момент това, което се беше случило с Бронуин и Кевин, тежеше като камък на душата му.

— Недостоен съм, Господи, да те приема под моя покрив. Кажи ми твоето слово, за да излекуваш душата ми.

Службата продължаваше и продължаваше, но Морган почти не я следеше. В разсъдъка му се преплитаха умора, отчаяние, безмълвна печал, безброй други чувства. Учуди се, когато осъзна, че се намира до вратата към криптата на „Свети Тейло“, редом с останалите. Разбра, че вратата се е затворила за последен път зад Бронуин и Кевин.

Огледа се и видя, че хората се разпръсваха, а малкото членове на семейството и близки до дома, които бяха допуснати на самото погребение, се разотиваха на групички и разговаряха помежду си. Келсън беше с херцог Джеърд и лейди Маргарет, но Дери стоеше до Морган и му кимна приветливо, когато той го погледна.

— Не мислите ли, че трябва да си починете, сър? Последните дни бяха твърде дълги за вас. В скоро време няма да ви е до сън.

Морган затвори очи и избърса чело с обратната страна на сложената си в ръкавица ръка, сякаш за да отхвърли мъката от последните часове, а после поклати глава.

— Измисли някакво оправдание за мене, Дери, а аз ще остана още малко сам.

— Разбира се, сър.

Дери го изгледа с тревога, а Морган се отдели от опечалените и тръгна към градината на двореца, която беше редом с църквата. След като преброди, без да вижда посипаните с чакъл пътеки, той най-сетне доближи параклиса, където бе погребана майка му, и влезе вътре през тежката дървена врата.

Отдавна не бе идвал тук, дори не можа да си спомни кога бе последното му посещение. Но параклисът беше истинско убежище — светло, въздушно и блестящо. Някой беше отворил прозореца от цветно стъкло над гроба на майка му и топлите слънчеви лъчи огряваха помещението с щедра златиста светлина. Алабастровата фигура върху гроба излъчваше топлина.

Гледката му напомни за по-щастливи мигове. Обикновено в този час на деня Морган обичаше да посещава гроба на майка си. Спомни си как като дете бе идвал тука с Бронуин и с леля им Вера. Слагаха цветя в нозете на каменната фигура, а леля им Вера разказваше упоителни приказни истории за лейди Елис де Коруин де Морган. Тогава, както и сега, той имаше чувството, че майка му никога не ги е напускала истински, че тя е при тях и наблюдава как той и сестра му си играят в параклиса и в градината около него.

Спомни си, как идваше и оставаше сам в хладното убежище на параклиса, когато светът отвън му се струваше непоносим, или пък как лежеше на гръб в морето от цветове, нахлуващи от прозореца над гроба, и се вслушваше в собственото си дишане, в шума на вятъра в клоните на дърветата навънка, в тишината на душата си. Дори сега тези спомени го успокояваха. Внезапно си помисли дали майка му знае, че единствената й дъщеря сега лежи в каменния гроб недалече от нея.

Широката медна ограда, която обкръжаваше гроба, блестеше под лъчите на слънцето. Морган постави ръцете си върху нея и наведе глава, обхванат от мъка. След малко повдигна кукичката на веригата, която бе част от оградата в единия край, и влезе вътре. С тежък звън краят на веригата падна върху мраморния под. Той погали нежно с пръста си мраморната ръка на изображението на майка си, но усети, че някой пее тихичко в градината отвън.

Мелодията му бе позната — една от най-приятните песни на Гуидиън. Той затвори очи и се заслуша, но песента, която певецът започна да пее, имаше други думи, непознати за него. Пееше Гуидиън, това се разбра след малко, а мекият глас на трубадура се сливаше със звучните акорди на лютнята в златиста хармония с неземна красота. Но нещо в гласа на Гуидиън не беше наред. След няколко минути Морган разбра, че малкият трубадур плаче.

Не можеше да улови всички думи, защото песента често се губеше в риданията на Гуидиън. Но свиренето на онемелите пръсти заместваше думите, когато гласът на певеца секваше, засилвайки смисъла на текста с нежността на мелодията.

Пееше за пролетта и за войната. Пееше за златокъдрата девойка, откраднала сърцето му и изчезнала завинаги. Пееше за благородния младеж, който се бе осмелил да обича девойката и затова бе умрял. Поетът пееше, че настъпва времето на мъката. Защото войната беше сляпа и покосяваше невинните, наред с тези, които участваха в битката. А когато идваше смъртта, човек трябваше да възпее в мъка тези, които са си отишли. Само мъката даваше смисъл на смъртта, само тя водеше към крайната победа.