Поражението на дерините

Морган падна на колене и зарови глава в ръцете си, не желаещ да гледа последните церемонии за тези, които така силно обичаше. Само преди няколко седмици Бронуин беше жива, изпълнена с радост за предстоящата си сватба с Кевин. А сега, покосена в разцвета на младостта си от черна магия, от същество от нейната раса…

В този момент Морган се мразеше. Той мразеше дерините, мразеше могъществото си, ненавиждаше факта, че половината от кръвта, която течеше във вените му, идваше от тази прокълната раса.

Защо всичко беше така объркано? Защо дерините трябваше да крият потеклото си, да се срамуват от могъществото си, да го спотайват така дълго, че няколко поколения по-късно умението да се използват тези сили по разумен начин беше изгубено, но силите си оставаха? А тези сили понякога достигаха до ръцете на побъркани, безумни практикуващи шарлатани, които ги използваха без дори и да знаят, без да предполагат, че силите им идват от древното и благородно наследство на хората, наречени дерини.

И така някаква си набръчкана и побъркана старица дерини, която не е знаела, която може би преди много години е била накарана насила да забрави могъществото си — или чиито родители го бяха забравили — се бе опитала да направи проста магия за един влюбен млад човек, и вместо това бе предизвикала смъртта.

Но и това не беше най-лошото. Предстояха им седмици и месеци, в които трябваше да решават многобройни въпроси. И всеки един от тях по някакъв начин беше свързан с проблема на дерините. Способностите на дерините бяха противопоставяли църквата и магьосничеството повече от три века, а сега дори заплашваха да разпалят съвсем не навреме свещена война. Способностите на дерините, наред с буйната омраза, която те предизвикваха в обикновените хора, бяха накарали Уорън де Грей да се почувства призван да унищожи всички дерини, започвайки с Аларик Морган. Това бе причината на трагичния епизод в „Свети Торин“, завършил с отлъчването на Дънкан и неговото собствено отлъчване.

Способностите на дерините бяха довели до кризата по време на коронацията на Келсън миналата есен, когато магьосницата Чариса направи опит да си „възвърне“ трона, който според нея би трябвало да заема собственият й баща. Тогава Келсън бе принуден да използва наследените от баща си способности, за да я спре, а Джихана, любещата майка на младия крал, реши да направи всичко възможно, за да предпази сина си от злото, което според нея идваше от дерините, макар че самата тя бе от благородно деринско потекло, въпреки че не го знаеше.

А нима причините за предстоящата война с Уенсит от Торънт не се криеха също в деринския въпрос? Нима Уенсит не беше чистокръвен дерински благородник, разполагащ по рождение с пълното могъщество на своята древна раса в страна, която приема тази магическа сила? И нима не се мълвеше, че той се съюзява с други дерини, че може би са верни страховете на обикновените хора, че въздигането на деринското могъщество в източните райони може отново да доведе до диктатура на дерините, подобно на тази от преди триста години — и би могло да се добави, че това ще е против интересите на обикновените хора?

Както и да е, независимо дали човек вярваше във вътрешно присъщото на дерините зло или не, времената бяха лоши за дерините, лоши за тези, които трябваше да приемат, че са членове на магьосническата раса. Ако в този момент Морган имаше възможност да избира, той би бил изкушен да отхвърли деринското у себе си и да стане обикновен човек, да се откаже от могъществото си и да го отхвърли завинаги, така както бе искал архиепископ Лорис.

Морган вдигна глава и се опита да се успокои, като слуша и наблюдава продължението на службата, ръководена от Дънкан.

Стана му ясно, че тези размишления бяха твърде егоистични. Не беше единственият дерини, който чувства угризение на съвестта в този миг. Какво ли беше на душата на Дънкан? Какви ли терзания изпитваше той сега, като се опълчваше срещу забраната да служи и дори срещу отлъчването, за да се появи в одеждите и в качеството си на свещеник?

Морган бе прекалено силно разстроен, за да се опита да долови мислите на Дънкан по време на неговата твърде възможно последна църковна служба. Освен това, той не би посмял да се вмъква в личната мъка на Дънкан. Но Морган не се съмняваше, че братовчед му страда жестоко, продължавайки погребалната церемония. До този ден църквата бе всичко в живота на Дънкан. А сега той се противопоставяше на църквата, нищо че това знаеха само Морган, Келсън и Дери. Дънкан бе предпочел да изрази последния си жест на уважение и любов към мъртвия си брат и към тази, която му беше почти като сестра. И на Дънкан не му беше никак лесно, че е дерини.

— Агнецо божи, който отнасяш земните грехове, пожалей ни — пееше тихо Дънкан.