Поражението на дерините

Докато обмисляше неприятната възможност за продължително пътуване, висок мъж в износени кафяви кожени дрехи го доближи с широки крачки. Вратът и раменете му бяха загърнати в груб вълнен плащ с избелял червен цвят. Носеше островърха кожена шапка на корабен капитан, а зелената кокарда на морската служба на Морган стърчеше весело от периферията й. Той се усмихна широко, забелязвайки Морган, а гъстите му червеникави мустаци и брада щръкнаха, когато заговори.

— Добро утро, милорд! — избоботи той, потърквайки ръце и оглеждайки се наоколо, сякаш се радваше искрено на студа, мъглата и ранния час. — Какво прекрасно утро!

Морган повдигна учудено вежди.

— Така е, ако искаш да отплаваш слепешката, Хенри. Ще се усили ли вятърът, когато приливът промени посоката си, или ще трябва да караме на гребла?

— А, ще имаме вятър — увери го капитанът. — Денят ще е чудесен за платна. Само веднъж ще сменим курса, като излезем от пристанището. Впрочем, колко души пътуват с вас?

— Всичко осем — отвърна Морган и се огледа разсеяно. — А това е братовчед ми, монсиньор Дънкан Маклейн. Дънкан, капитан Хенри Кърби е командир на „Рафалия“.

Кърби докосна периферията на шапката си.

— Приятно ми е да се запознаем, монсиньор — после се обърна към Морган. — Готови ли сте да се качите на кораба, милорд?

— Може да се качваме. Колко време има до прилива?

— Ами, около четвърт час. Готови сме да почнем отвързването и подготвянето на платната веднага щом се качите на борда.

— Много добре — Морган се обърна и направи знак на групата, която се намираше по-настрани на кея, а после последва Дънкан и Кърби на кораба. Отзад лорд Хамилтън и групата му, общо седем души, слизаха с тежки стъпки по кея.

Хамилтън се чувстваше много по-уверен в бойните си одежди. Той беше воин, а не придворен. Близките му контакти с Гуидиън и други по-културни личности през последните няколко дни, меко казано, му разклатиха нервите. Нямаше по-щастлив от него, когато буйният малък трубадур бе отправен в Кулди тази сутрин. Денят започна добре за Хамилтън, и сега той се чувстваше в стихията си, ръководейки с неповторимо самочувствие натоварването на своята група.

Първи от групата на херцога се качи на кораба магистър Рандолф. Красивото му лице бе озарено от удоволствие при мисълта за приключенията, които според него ги очакваха. Понеже беше лекар, рядко го намесваха в дворцовите интриги, освен в някои задачи, подобни на онази по време на официалния банкет. Самият факт, че Морган го беше поканил за това пътуване, беше непрекъснат повод за учудване и възторг.

До него крачеше Ричард Фицуилям, кралският оръженосец, когото Дънкан бе взел със себе си в Ретмут. Ричард беше очарован от възможността да види лично легендарния двор на Хорта на Орсал. Освен това той обожаваше Морган, под чието наставничество се бе подготвял в двора на Ретмут. Беше беззаветно предан на херцога и неведнъж бе рискувал да получи строги забележки или да се подложи на опасност, с цел да предупреди своя учител за предстоящи неприятности.

Освен тях в групата бяха включени четири щабни офицери от гарнизона на замъка, които изпълняваха двойната задача на почетна охрана и военни съветници за стратегическото заседание, което беше целта на посещението. Под ръководството на лорд Хамилтън, който вървеше последен, тези хора щяха да командват отбраната на крепостта, докато Морган отсъстваше, предвождайки войските на краля на север. Именно затова те бяха важно звено в защитата на Коруин.

Когато всички се качиха на кораба, двама матроси в избелели сини панталони и платнени ризи издърпаха стълбата и поставиха парапета отстрани. Още отсега бризът се засили, а мъглата започна да се изчиства на тънки ивици. Чуха се заповедите на капитан Кърби, въжетата бяха прибрани, а платната разгънати. „Рафалия“ се отдалечи от пристанището, а десетина гребци спуснаха греблата и я насочиха към ветровитата зона на петдесетина метра от кея. Корабът отмина последните съдове, хвърлили котва на кея, и се обърна по посока на вятъра, който започна да издува платната.

Когато „Рафалия“ отмина устието на пристанището, бризът се усили и тя започна да набира скорост. След няколкостотин метра се стабилизира и се насочи към островната столица на Орсал. Бризът трябваше да се задържи, за да стигне до отсрещната страна за по-малко от четири часа, въпреки упорития граничен вятър по пътя.

След като маневрите по отплаването привършиха, капитан Кърби отиде при Морган, Дънкан и Рандолф на задната палуба. Въпреки че „Рафалия“ формално беше търговски кораб, тя имаше повдигнати платформи за сражения в предната и задната си част. Кормчията водеше кораба от края на задната платформа с широко гребло за управление, разположено отдясно. Но останалата част на платформата беше на разположение на капитана, който я използваше за отдих и наблюдение.