Поражението на дерините

Той довлече втория човек до партньора му и го обърна с лицето нагоре, а после пребърка набързо джобовете му. Намери още една стъкленица, подобно на тази, с която се бяха опитали да го упоят, някакви документи, които нямаше време да чете и няколко златни монети. Морган сигурно би се интересувал от стъкленицата, а и от документите, затова ги прибра. Монетите остави. Не беше крадец. Когато по-късно щяха да намерят телата на уличката, може би щяха да помислят, че хората са се убили взаимно заради парите. Най-малкото нямаше да търсят крадец. Пребъркването на другия даде подобна пачка документи и малко пари, и Дери отново взе само документите.

Човекът, изпаднал в безсъзнание, изстена и започна да идва на себе си, така че Дери трябваше отново да го накара да замълчи. Усети, че му се гади, когато взе ножа на другия непознат, защото никога не беше убивал хладнокръвно човешко създание. Но сега собственият му живот бе в опасност, така че нищо не можеше да се направи. Трябваше да го смята за екзекуция.

Поемайки дълбоко дъх, Дери наведе главата му назад и заби острието в гърлото му, а после го завъртя с бързо движение. След това хвърли ножа до ръката на другия, взе от земята шпагата си и побягна по уличката. И преди беше виждал и чувал как умират хора, дори и от собствената му ръка. Това обаче беше в сражения, в открита борба. Никога не беше предполагал, че ще стане убиец в тъмнината.

Той дотърча до другия край на уличката и излезе на пътя. Отново се върна в предишната роля на пияница. Измина цял квартал, преди да спре, за да повърне в някаква канавка. Минувачите го гледаха с отвращение или симпатия, когато минаваха край него, смятайки го за още един пияница.

Дери обаче имаше други планове. Когато достигна стаята си в „Мрачния дракон“ имаше вид на съвсем трезвен млад човек.

Морган се облегна на гърба на украсения с дърворезба стол и притвори очи. Беше в стаята си в кулата, съвсем самичък. Чуваше и усещаше пламтящия огън в камината, а знаеше, че ако отвори очи ще види високия купол на тавана и седемте витража от зелено стъкло, които даваха името на това място — Зелената кула. Пред него се намираше шираловия кристал, който светеше студено върху грифоновата си поставка в центъра на масата. Ръцете му едва се опираха на облегалките на стола, а той се отпусна и се опита да избистри мислите си. На вратата се почука, но той нито помръдна, нито отвори очи.

— Кой е?

— Аз съм, Дънкан. Може ли да вляза?

Морган въздъхна и погледна към тавана, после се наведе напред, за да хвърли поглед към вратата.

— Отворено е.

Видя как дръжката се завърта, после вратата се отвори и Дънкан се промъкна в стаята.

— Заключи — каза Морган и пак се облегна на стола. Дънкан отиде до малката кръгла маса и седна срещу Морган. Лицето на братовчед му беше спокойно и възвишено, и Дънкан разбра, че той вероятно вече търси сигнала на Дери.

— Да ти помогна ли, Аларик? — попита го тихо. — Все още е твърде рано.

— Зная — въздъхна Морган, — но не ми се иска, ако опита да влезе във връзка по-рано, да се разочарова. Все пак всичко това е новост за него.

Дънкан се засмя, опря лакти на масата, събра върховете на пръстите си и добави:

— Но и за нас не е съвсем обикновено нещо, нали? Сигурен ли си, че не искаш да се свържа с тебе, за да увелича силата ти? Това ще спести енергия и още едно обяснение. Дери все пак ще трябва някой ден да узнае и за мене.

Морган са усмихна внимателно.

— Да бъде както искаш. Кога да започнем?

— Когато си готов — отвърна Дънкан. — Започвай, а аз ще те следвам на една стъпка.

Морган пое дълбоко въздух и бавно го издиша от дробовете си. После се премести по-близо и закри с ръце шираловия кристал. Още веднъж пое дълбоко въздух и усети, че изпада в транс. Затвори очи. Настъпи кратка тишина, а след това шираловият кристал започна съвсем слабо да свети. В този миг Дънкан се пресегна и хвана здраво китката на Морган, като се опря с лакти върху масата от двете страни на кристала.

После издиша поетия дълбоко въздух и усети, че също изпада в транс.

Шираловият кристал започна ярко да свети, а след това се обагри в неопределен опушен кехлибарен оттенък. Нито един от двамата обаче не забеляза промяната.

— Готви се за връзката — оформи се ясно мисълта на Морган. — Мисли как да осъществим контакта.

— Усещам го — отвърна мислено Дънкан. — Къде е той? Знаеш ли?

— Не мога да ти кажа, но е много, много далече.

Дери седна внимателно на края на леглото в мизерната стаичка в задната част на стария хан. Духна едната от двете запалени свещи в стаята. Беше прочел документите, които взе от двамата неуспели нападатели. Това, което бе научил, успокои малко угризенията му, че е убил хладнокръвно едно човешко същество. Непознатите бяха агенти на Торънт, изпратени със специална мисия да измъкнат информация за дейността на войската на Морган. Задачата им бе същата, като гази на Дери, но в полза на другата страна. Бяха пристигнали във Фатейн на път за целта си, това беше достатъчно. На мястото на Дери и те биха го убили.