Поражението на дерините

Дънкан хвърли един от нападателите върху сабята на другаря му, а после вдигна меча си, за да ликвидира противника на Морган. В този миг ръката му бе сграбчена отзад, а друга ръка обхвана врата му, опитвайки се да го събори на гръб. Измъквайки дясната си ръка, Дънкан нанесе силен удар, който попадна в стомаха на Уорън и го свали бездиханен на пода. Усети как някаква кама се плъзна по бронята на гърба му, без да го засегне, а после се наведе и хвърли втория нападател през гърба си. Забеляза, че това беше Горони, който остана да лежи на земята в краката му.

Дънкан изръмжа от отвращение, наведе се и хвана Горони за яката на расото, после стъпи върху ръката, която още държеше камата, а Горони я изпусна и изкрещя от болка. Дънкан грубо го вдигна на крака, за да го използва като щит срещу ново нападение, стягайки врата му с лявата си ръка, за да го накара да се подчини. Останалите двама бойци на Уорън се отдръпнаха уплашено.

— Стой! — изкрещя Дънкан и вдигна меча си до гърлото на Горони. — Крачка напред и ще го убия!

Противниците му се спряха, погледнаха към Уорън за указание какво да правят, но вождът на бунтовниците лежеше на зацапаната с кръв слама и все още не можеше да дойде на себе си, и да им даде някаква заповед. Човекът с ранения крак бе изпълзял до един по-сериозно пострадал негов другар и се опитваше да спре кръвта от раните му. Стаята бе затихнала, чуваше се само пращенето на запалената слама зад гърба на Дънкан. Той се запъти към Морган, влачейки със себе си своя съпротивляващ се пленник. В това време братовчед му бе седнал върху един неподвижен нападател, удряйки с последни сили окървавената му глава в дървения под.

Да не би да се беше побъркал?

— Аларик — прошепна Дънкан, не смеейки да откъсне поглед от боеца на Уорън за повече от секунда. — Аларик, престани! Стига вече! Хайде, да се махаме оттук!

Морган се вцепени и сякаш неочаквано осъзна какво става наоколо. Погледна изненадано Дънкан, а после погледът му падна върху размазаното тяло под него. Разумът се върна в погледа му и той ужасен избърса ръцете си в дрехите.

— Боже мой — промълви той и с мъка се изправи на крака, опирайки се на рамото на Дънкан. После поклати глава. — Боже, нямаше смисъл. Защо ли съм го направил?

— Сега нямаме време за това. Трябва да се махаме — каза Дънкан, наблюдавайки пламъците зад хората на Уорън. Той тръгна към вратата, влачейки човешкия щит със себе си. — А тези любезни господа няма да се опитват да ни спрат, защото убийството на свещеник е сериозна работа, почти равна на убийството на двама свещеници.

— Ти не си истински свещеник — каза задъхано Горони, хващайки се за ръката на Дънкан с надежда да отслаби натиска върху гърлото си. — Ти си предател на Светата църква. Когато негово високопреосвещенство разбере какво си сторил…

— Да, не се съмнявам, че той ще вземе мерки — прекъсна го нетърпеливо Дънкан, без да сваля поглед от хората на Уорън, докато двамата с Морган приближаваха тежката обкована с греди врата. — Аларик, можеш ли да я отвориш?

Вратата беше тежка, украсена, обкована с желязо в горния край и заклещена със стабилна дъбова греда, накована с черни железни клинове. Морган повдигна гредата с голяма мъка, пъшкайки от напрежение. Но когато натисна самата врата, а после натисна още по-силно, тя не се отвори. Дънкан погледна назад, за да види какво ги задържа, а в това време Уорън се изправи поклащайки се на крака, подпомогнат от двамата останали живи негови адютанти, и се запъти към тях.

— Безсмислено е — каза Уорън, с мъка поемайки дъх. — Вратата е заключена.

— Отвори я — заповяда Дънкан — или той ще умре. Мечът му отново се насочи към гърлото на Горони, а свещеникът заскимтя.

Уорън се спря на пет-шест метра от Дънкан и се усмихна, разтваряйки ръце в знак на безсилие.

— Не мога да я отворя. Отец Белмърик я заключи отвън, по моя заповед. Горони може да е вашата гаранция, сър, но Белмърик е моята. Не вярвам, че ще успеете да се измъкнете, въпреки всичко.

Той посочи назад към разгарящия се огън и сърцето на Дънкан трепна. Пламъците се издигаха нагоре заплашително бързо, обгаряха облицовката на залата и вече облизваха старата боя върху украсените с дърворезба корнизи и фигурки. След като огънят се прехвърли върху покрива, а това щеше да стане в скоро време, пламъците щяха бързо да достигнат до самото светилище и цялото място щеше да се превърне в истински ад.

— Извикай Белмърик — каза Дънкан спокойно, опирайки острието на меча си в гърлото на Горони.

Уорън поклати глава и скръсти ръце на гърдите си.

— Ако ние умрем, вие също ще умрете.

Уорън се засмя.

— Цената си струва.

Дънкан погледна към Морган.

— Как се чувстваш?

— Чудесно — прошепна Морган, едва преглъщайки и придържайки се за гредите на вратата, от страх да не изгуби съзнание. — Спомняш ли си, Дънкан, какво направих веднъж с една заключена врата?

— Това е невъзможно. Сегашното ти състояние не позволява…