Поражението на дерините

Дънкан внезапно спря и наведе глава, разбирайки какво има предвид Морган. Единственият им шанс беше Дънкан да използва силите си на дерини и да преодолее ключалката. Но ако го направеше в присъствието на Горони, щеше завинаги да разкрие, че е дерини. Както го беше предупредило видението на пътя, щеше да настъпи времето, когато Дънкан трябва да направи избор. Това време бе дошло сега.

Той погледна към Морган и кимна едва забележимо, а после посочи с глава към Горони.

— Можеш ли да се оправиш с този приятел?

Морган кимна в знак на съгласие.

Дънкан предаде Горони в ръцете на Морган, връчи му дългата кама и сложи в ножницата окървавения си меч. После повдигна въпросително глава към Морган, докато той хващаше главата на Горони, но всичко изглеждаше наред. Дънкан си представи какво струва на Морган това усилие в сегашното му състояние, но нямаше какво да се прави. Той въздъхна и съсредоточи вниманието си върху вратата.

Пръстите му я усещаха топла и гладка. Погледна през горната решетка и видя къде би трябвало да е заключващият механизъм. После сложи внимателно ръце върху ключалката, затвори очи, накара съзнанието си да обгърне механизма и започна да опипва мислено съставните му части. На челото му изби пот, в процеса на работата ръцете му се овлажниха. След това се чу щракане от вътрешността на вратата, последвано от още едно, и още едно. Поглеждайки назад към Уорън и хората му, Дънкан бутна силно вратата — и тя се отвори.

— Боже мой, и той е един от тях — прошепна Горони и затвори очи с побледняло лице. — Една деринска змия в пазвата на самата църква.

— Млъкни, Горони, или ще те промуша — каза спокойно Морган.

Очите на Горони се изцъклиха и той се сви, защото камата на Морган опря във врата му. Той не посмя да изрече нито дума повече. Уорън обаче не можеше да мълчи.

— Дерини? Господ ще те порази за това, нещастно дяволско изчадие! Отмъщението няма да ти се размине и…

— Да се махаме — промълви Дънкан тихичко, после подхвана Горони и избута братовчед си през вратата. Уорън и хората му ги последваха. — Отивай при конете и тръгвай. Ще те настигна.

Морган започна да изкачва малкия наклон към предната част на светилището, а Дънкан изтегли протестиращия Горони през вратата, после я затвори и с усилие на волята заключи отново механизъма. Уорън и хората му се скупчиха до решетката на вратата и впериха поглед навън. Уорън бълваше проклятия, а Дънкан повлече Горони нагоре по склона.

Близо до върха той намери братовчед си паднал на земята, обърнал ужасен поглед към високата клада, издигната сред купища от дърва. Около кладата висяха железни вериги, приготвени да оковат съпротивляващите се жертви. Пред втренчения поглед на Морган една факла пушеше и капеше, подухвана от вятъра.

— Аларик, да тръгваме!

— Трябва да я изгорим, Дънкан.

— Да я изгорим ли? Да не си луд? Нямаме време за… Аларик!

Въпреки протеста на Дънкан, Аларик запълзя към факлата. Двоумейки се, Дънкан погледна назад към светилището, после към Аларик, а след това блъсна грубо Горони и го обърна с лице към себе си.

— Сега те пускам, Горони. Не защото заслужаваш да живееш, а защото е по-важно да помогна на този човек, отколкото да удовлетворя желанието си за отмъщение заради онова, което си му сторил. Махай се, преди да съм размислил!

С един ритник той изпрати Горони надолу по хълма, а после изкачи няколкото останали крачки до Морган. Херцогът бе стигнал до факлата и се мъчеше да я извади от земята, а очите му бяха изпъкнали от усилието. Дънкан извика, измъкна факлата от ръцете на братовчед си и я хвърли върху дървата, натрупани на кладата. Видя как за миг те се подпалиха и запламтяха. После подхвана Морган под мишницата и му помогна да се изправи. Двамата с клатушкане продължиха нагоре по склона.

Далече надясно монахът Белмърик и няколко войника се спускаха тичешката по хълма към Горони и заключената врата. Един от войниците се отдели от групата и тръгна към бегълците, но Белмърик извика нещо, което Дънкан не можа да долови, после махна с ръка и войникът се върна при останалите.

Светилището гореше. В бъркотията Дънкан и Морган най-сетне стигнаха до мястото за чакане. От параклиса се издигаха кълба дим, които обхванаха и дървените основи на постройката. Дънкан повдигна Морган и го настани в седлото, омота юздите около ръката му, после скочи на своя кон. Насочван само с колене, конят на Дънкан изхвърча в галоп от двора на светилището, а копитата му изпръскаха с парчета кал пътниците, минаващи под прострените ръце на горския светец. Морган галопираше на половин корпус отзад, вкопчил се за гривата на коня си със затворени очи, невярващ, че изпитанието вече е свършило. Дънкан погледна назад и видя пламтящия свети Торин, с черни вълни дим издигащи се към сивите буреносни облаци, а на този фон — силуетите на беснеещите Уорън и Горони, които размахваха юмруци след оттеглящите се благородници дерини. Никой обаче не тръгна да ги преследва.