Поражението на дерините

С тъжна усмивка Дънкан се наведе към врата на коня, за да вземе пуснатите юзди, а после забави ход, за да може Морган да ги настигне. Братовчед му едва ли бе в състояние да язди, още по-малко да взема важни решения. Но Дънкан не се съмняваше, че и той би се съгласил с неговия план: да отидат при Келсън, колкото могат по-бързо. След като новините за събитията от тази сутрин стигнат до архиепископите, Келсън вероятно щеше да стане следващата цел на църковната забрана. Дънкан знаеше, че Аларик би желал да е редом с младия крал, ако това се случи.

Разбира се, след сутрешните събития срещата с Курията на Дхаса бе немислима. Вероятно още преди денят да свърши Аларик и той щяха да бъдат отлъчени от църквата и поставени извън закона. Не беше възможно и да се върнат без проблеми в Коруин. След като бъде наложено отлъчването, а сега вече нямаше съмнение в това, в Коруин щеше да пламне гражданска война. Ала поне още няколко дни Аларик нямаше да е в състояние да се справи с тази задача.

Дънкан се протегна и пое юздите на коня на Морган, после пришпори коня си, защото една гръмотевица изтрещя заплашително. Аларик трябваше по-скоро да си почине. Може би в „Св. Неот“, където се бяха спрели предишната нощ. Ако имаха късмет, Дънкан може би щеше да открие в развалините действащ Портал към отвъдното. Аларик бе споменал за олтар на свети Камбър. Порталът трябваше да е наблизо. Той би им спестил повече от ден езда до Ретмут, при Келсън. Трябваше само да го открият…

Започнаха да падат едри дъждовни капки, светкавици раздраха притъмнялото небе. След като се примири с мисълта, че ще трябва да язди в дъжда, Дънкан се настани по-удобно в седлото и се приготви за дългия път, като не сваляше поглед от братовчед си.

Много бяха причините, които караха двамата ездачи да пътуват в бурята. В най-скоро време Горони щеше да съобщи на архиепископите за залавянето на Морган и после за бягството му, и как Дънкан Хауърд Маклейн му се бе притекъл на помощ, и как същият монсиньор Маклейн, кралски изповедник и доскоро обещаваща звезда в по-низшата църковна йерархия, бе в действителност дерински магьосник.

Дори не му се мислеше за думите на Лорис, когато разбере за това.

— Ще го отлъча от църквата! И двамата ще ги отлъча! — крещеше Лорис. — Този лъжлив, измамен, непоносим… Ще го лиша от сан! Ще го…

Лорис, Кориган, няколко от помощниците и служителите им и голям брой духовници от Гуинид се бяха събрали на неофициална среща в гостната зала на епископа на Дхаса, когато пристигна новината. Монсиньор Горони, в изкаляни и опръскани с кръв одежди, се бе домъкнал, залитайки, до стаята в ранния следобед и се бе проснал на пода в краката на Лорис. Сред нарастващия ужас на духовниците, Горони бе разказал задъхано историята на сутрешното изпитание: неуспешното пленяване, преживяната от самия него опасност, коварството на двамата дерини, наречени Морган и Маклейн.

Да, той бе сигурен, че Морган се придружава от Дънкан Маклейн. Отстраненият свещеник дори бе разбрал, че са го познали. Той бе разпознал Горони, разговарял бе с него, заплашил го бе с кощунствено убийство, ако само не му се подчини!

При тези думи Лорис избухна, давайки воля на злобата си към Морган, Дънкан, дерините и изобщо към всичко. Кориган и останалите духовници го последваха и във въздуха прозвучаха думи на толкова силно възмущение, че бе почти физически осезаемо. После спорът продължи на малки, възбудени групи. Имаше различия в подробностите, но никой не се съмняваше, че в светилището на свети Торин бяха станали ужасни неща, така че бе необходимо да се предприемат съответни действия.

Епископ Кардиъл, в чиято гостна се водеше спорът, хвърли поглед към колегата си Арилан в другия край на стаята, а после заслуша внимателно стоящите до него старци — Карстън от Меара и Криода от Карбъри. Арилан кимна на себе си и скри усмивката, с която наблюдаваше действията на Лорис и Кориган.

Кардиъл и Арилан първият на четиридесет и една години, а вторият на тридесет и осем, бяха двамата най-млади епископи на Гуинид. След тях по възраст идваше петдесетгодишният Толивър от Корът, епископът на Морган, а после — останалите духовници, повечето приближаващи седемдесетте.

Но освен годините, имаше и друго важно различие между Кардиъл и Арилан, от една страна, и повечето от останалите присъстващи епископи. За младите членове на Курията внезапното избухване на Лорис бе почти смешно. Не че се смееха на заплахите, които Лорис бълваше, но и двамата тайно симпатизираха на генерала дерини Морган, който бе запазил младия им крал с такова умение по време на кризата около коронацията през миналата есен. Самият Дънкан Маклейн бе за известно време доста обещаващо протеже на пламенния епископ Арилан. Освен това, те не бяха във възторг от този Уорън, за когото споменаваше Горони. Не им харесваше мисълта, че някакъв си религиозен фанатик — противник на дерините, коли и беси в селските райони, при това бяха ядосани, че Лорис бе намекнал за някакво признаване, макар и неофициално, на движението на Уорън.