Принц с часовников механизъм

да го направя. А след това поисках да умра. Помислих си, че ще мога да

понеса това, че ме мразиш, но не можех. Разбрах, че ще останеш в

Института и че всеки път, когато те погледна, ще се чувствам така, сякаш

отново съм на онзи покрив и правя всичко, за да ме презираш, и се

почувствах така, все едно поглъщам отрова. Отидох при Магнус и

поисках да ми помогне да намеря демона, който ме бе проклел, за да

оттегли той проклятието си. Ако това се случеше, мислех си, бих могъл

да опитам отново. Може би щеше да е бавно и мъчително или дори

невъзможно, но си помислих, че трябва да направя така, че отново да те е

грижа за мен, стига само да мога да ти кажа истината. Че само така бих

могъл да си върна доверието ти… и постепенно двамата да изградим

нещо.

— Искаш да кажеш, че сега проклятието е премахнато? Че вече го

няма!

— Не е имало проклятие, Теса. Демонът ме е излъгал. Никога не е

имало проклятие. Държал съм се като глупак през всички тези години.

Но не чак дотам, че да не разбера, че първото нещо, което трябва да

направя, научавайки истината, е да ти кажа как се чувствам всъщност —

той направи още една крачка напред и този път тя не се отдръпна. Бе

вперила очи в него, в бледата, полупрозрачна кожа около очите му, в

тъмната му коса, която се виеше около слепоочията и тила му, в синевата

на очите му и в извивката на устните му. Гледаше го така, сякаш гледаше

към някое любимо място, което не бе сигурна, че ще види отново,

опитвайки се да съхрани в паметта си детайлите, да ги запечата върху

обратната страна на клепачите си, за да може да ги вижда, когато

затваря очи преди да заспи.

Чу собствения си глас, който сякаш идваше някъде отдалече

— Защо аз? — прошепна тя. — Защо аз, Уил?

Той се поколеба.

— Когато те доведохме тук, когато Шарлот намери писмата до брат

ти, аз… аз ги прочетох.

Теса се чу да казва, много тихо:

— Знам. Намерих ги в стаята ти, когато бяхме там с Джем.

Той сепнато я погледна.

— Не ми каза нищо за това.

— Отначало бях много ядосана — отвърна тя. — Но това бе в

нощта, когато те открихме в свърталището за дрога на ифритите.

Предполагам, че се тревожех за теб. Казах си, че сигурно си го направил

от любопитство или пък че Шарлот те е помолила да ги прочетеш.

— Тя не ме е молила — отвърна той. — Аз ги извадих от огъня. И ги

прочетох от първото до последното. Прочетох всяка дума, която бе

написала. Ти и аз, Теса, ние си приличаме. Ние живеем и дишаме с

думите. Книгите бяха тези, които ме спасиха от това да посегна на

живота си, когато си мислех, че никога вече няма да мога да обичам и че

никой вече няма да ме обича. Книгите бяха тези, които ме караха да си

мисля, че може би не съм сам. Те бяха честни към мен и аз към тях.

Когато четях написаното от теб, научих колко самотна и изплашена си

била понякога, и колко храбра; начинът, по който виждаше света,

цветовете му, звуците му, почувствах… почувствах начина, по който

мислиш, надяваш се, чувстваш, мечтаеш. Почувствах, че мечтая, мисля и

чувствам заедно с теб. Мечтаех за това, за което мечтаеше и ти, исках

това, което искаше и ти. И тогава разбрах, че всъщност искам теб.

Момичето, написало тези писма. Обичам те от мига, в който прочетох

писмата ти. И все още те обичам.

Теса бе започнала да трепери. Винаги бе искала някой да й каже

точно това. И дълбоко в сърцето си се бе надявала, този някой да е Уил.

Уил, момчето, което обичаше същите книги като нея, същите стихове

като нея, което можеше да я накара да се засмее, дори и когато е бясна. И

ето че той бе застанал пред нея, казвайки й, че обича думите, излели се

от сърцето й, че обича душата й. Казваше й нещо, което никога не си бе

представяла, че някой може да й каже. Казваше й нещо, което никой друг

досега не бе й казвал, не й по този начин. Не и самият той дори.

Само че това вече нямаше значение.

— Твърде късно е — прошепна тя.

— Не го казвай — прошепна той. — Аз те обичам, Теса. Обичам те.

Тя поклати глава.

— Уил… спри.

Той си пое дъх на пресекулки.

— Знам, че нямаш желание да ми повярваш отново — каза той. —

Теса, моля те, кажи ми: не ми вярваш или не можеш да си представиш, че

можеш да ме обичаш отново? Защото, ако е второто…

— Уил. Това вече няма значение…

— Нищо вече няма значение! — Гласът му стана по-силен. — Знам,

че ако ме мразиш, е защото аз те принудих. Знам, че нямаш причина да

ми дадеш още един шанс, за да се представя пред теб по друг начин. Но

те умолявам за този шанс. Ще направя всичко, което зависи от мен.

Всичко.

Гласът му се прекърши и тя чу ехото на един друг глас вътре в себе

си. Видя Джем, който я гледаше, и в очите му се бяха събрали цялата

любов, светлина, надежда и упование на света.

— Не — прошепна тя. — Това не е възможно.

— Възможно е — отчаяно промълви той. — Трябва да е възможно.

Не може да ме мразиш толкова, че всичко това…

— Не те мразя — каза тя, с огромна тъга. — Опитах се да те

намразя, Уил. Но така и не успях.

— Значи има шанс. — В очите му заблестя надежда. Не трябваше да

е толкова предпазлива, о, господи, няма ли нещо, което да направи

нещата по-малко ужасни? Трябваше да му каже. Сега. Бързо. Ясно. —