Принц с часовников механизъм

очите й се напълниха със сълзи. Теса замръзна от ужас, без да може да

разбере къде бе сбъркала. Сълзите не потекоха от очите на Софи, а

останаха в тях, правейки така, че зелените й зеници да заблестят. — Ако

живее тук, ще ме види такава, каквато съм в действителност. Слугиня. —

Гласът й се прекърши. — Знам, че не трябваше да се срещам с него,

когато ме помоли. Госпожа Брануел не е от тези хора, които наказват

слугите си, защото имат ухажори, но аз знам, че бе грешка от моя страна,

защото той си е той и аз съм си аз и ние не сме един за друг. — Тя вдигна

ръка и избърса една сълза и след това сълзите й закапаха, търкаляйки се

по бузите й, по непокътнатата и по белязаната. — Мога да загубя всичко,

ако си позволя да съм себе си, а какво ще загуби той? Нищо.

— Гидеон не е такъв.

— Той е син на баща си — отвърна Софи. — Кой ще каже, че това

няма значение? Може би нямаше да е, ако смяташе да се ожени за

мунданка, но да ме гледа как му паля огъня, пера прането му…

— Ако те обича, това не би трябвало да има значение за него.

— За хората това винаги

има значение. Те не са толкова

благородни, колкото си мислите.

Теса си помисли за Уил, скрил лице в ръцете си и казващ: "Ако го

обичаш, Теса, моля те не му казвай това, което току-що ти казах"!

— Човек може да открие благородство на най-невероятни места,

Софи. Между другото, искаш ли наистина да бъдеш ловец на сенки? Или

по-скоро…

— О, разбира се, че искам — отвърна Софи. — Повече от всичко

друго на света. Винаги съм го искала.

— Не го бях разбрала — изненадано отвърна Теса.

— Мислех си какво ли би било, ако се омъжа за господаря Джем —

Софи въртеше одеялото между пръстите си, след това вдигна очи и се

засмя на пресекулки. — Не сте му разбили сърцето, нали?

— Не — отвърна Теса. Само разкъсах своето на две. — Не съм го

направила.

21

Угризения на съвестта

О, братко, боговете бяха с теб добри,

почивай в мир щастливо до края на света.

Изнизват се годините, доволен ти бъди.

Благодари за чара в живота, в любовта,

благодари за нея, о, братко, за смъртта.

За даровете земни и малкото сълзи

на тази своя лейди ти благодари.

Алджърнън Чарлз Суинбърн, "Триумфът на времето"

Изпод прага на открехната врата на стаята на Джем се лееше

музика. Уил бе застанал пред нея с ръка върху топката, раменете му бяха

опрени в стената. Чувстваше се толкова изтощен, колкото не се бе

чувствал никога досега. Някакъв страховит прилив на енергия го бе

държал бодър, след като бе напуснал Чейни Уок, но той вече бе секнал и

след него бе останала само изтощителна тъмнина.

Бе се надявал Теса да извика след него, когато затръшна след себе

си вратата на гостната, но тя не го бе направила. Все още я виждаше пред

очите си, сивите й очи бяха като огромни буреносни облаци. Джем ми

направи предложение и аз казах "да".

Обичаш ли го?

Обичам го.

И сега той бе тук, застанал пред стаята на Джем. Не знаеше дали бе

дошъл, за да се опита да убеди Джем да се откаже от Теса — сякаш това

бе възможно — или, по-вероятно, това бе мястото, където от години бе

свикнал да търси утеха и още не себе отучил от навика си. Той отвори

вратата; в коридора се разля магическа светлина и той влезе в стаята на

Джем. Джем бе седнал върху рамката в долната част на леглото си,

цигулката бе опряна на рамото му. Очите му бяха затворени, докато

лъкът се плъзгаше по струните, но ъгълчетата на устните му се извиха

нагоре, когато парабатаят му влезе в стаята, и той каза:

— Уил? Ти ли си това, Уил?

— Да — отвърна Уил. — Бе прекрачил прага на стаята, но се

чувстваше така сякаш нямаше сили да направи нито крачка повече.

Джем спря да свири и отвори очи.

— Телеман — каза. — Фантазия в сол бемол мажор. — Той свали

лъка и цигулката. — Е, хайде, влизай. Изнервяш ме, като стоиш така.

Уил направи няколко крачки навътре. Бе прекарал толкова много

време в тази стая, че я познаваше толкова добре, колкото и собствената

си. Партитурите на Джем, калъфът, в който седеше цигулката му, когато

не свиреше на нея; прозорците, гледащи към двора, окъпан в слънчева

светлина. Пътническият сандък, изминал целия път от Шанхай.

Бастунът с нефритената ръкохватка, опрян до стената. Кутията с

богинята Куан Ин, където Джем държеше лекарствата си. Креслото, в

което Уил бе прекарал толкова много нощи, гледайки Джем как спи,

броейки вдишванията му и молейки се.

Джем погледна към него. Очите му сияеха; в тях не се прокрадваше

и най-малко подозрение, само чистосърдечна радост от това, че вижда

приятеля си.

— Радвам се, че си тук.

— Аз също — дрезгаво отвърна Уил. Чувстваше се неловко и се

питаше дали Джем забелязва това. Никога досега не се бе чувствал

неловко край своя парабатай. Заради думите, които бяха на езика му,