Принц с часовников механизъм

помисли си той, и нямаха търпение да бъдат изречени.

Знаеш това, нали Джеймс? Без Теса за мен не съществува нищо —

нито радост, нито светлина, нито живот. Ако ме обичаш ще ме оставиш

да я имам. Не е възможно да я обичаш, както я обичам аз. Никой не е в

състояние да я обича така. Ако наистина си мой брат, ще направиш това

за мен.

Но думите останаха неизречени, а Джем се наведе напред, гласът

му бе тих и доверителен:

— Уил, има нещо, което исках да ти кажа насаме.

Уил се стегна целият. Това било значи. Джем се канеше да му каже

за годежа и той трябваше да се преструва, че е щастлив, а не да започне

да повръща, както ужасно му се искаше. Пъхна ръце в джобовете си.

— И какво е това?

Слънцето заблестя в косата на Джем, когато той наведе глава.

— Отдавна трябваше да говоря с теб. Само че никога не сме

обсъждали темата за любовта и тъй като ти си такъв циник… — той се

усмихна, — се страхувах, че ще ми се присмиваш. А и никога не съм си

представял, че тя ще отвърне на чувствата ми.

— Теса — отвърна Уил. Името й бе като нож в устата му.

Джем се усмихна сияйно, усмивката озари лицето му и надеждата,

която Уил бе хранил дълбоко в сърцето си, че вероятно Джем всъщност

не я обича, се изпари, като мъгла пред силен вятър.

— Ти никога не си бягал от задълженията си — каза Джем. — Знам,

че би направил това, което направи, за да спасиш Теса в склада за чай, за

всекиго. Но не мога да не си мисля, че причината да си толкова решен да

я спасиш бе, че се досещаш какво означава тя за мен — той наклони

глава назад усмивката му бе ослепителна. — Прав ли съм или съм пълен

глупак?

— Разбира се, че си глупак — отвърна Уил и преглътна с усилие,

гърлото му бе сухо. — Но имаш право. Знам какво означава тя за теб.

Джем се засмя. Щастието е изписано на лицето му, струи от очите

му, помисли си Уил; никога не го бе виждал такъв. Винаги си бе мислил,

че Джем е спокоен и уравновесен, винаги си бе мислил, че радостта и

гневът са твърде силни и прекалено човешки чувства, за да ги изпитва.

Сега осъзна, че е грешал; Джем просто никога не бе бил толкова щастлив.

Или поне не, откакто бе загубил родителите си. Но Уил никога не го бе

отчитал. Бе се грижил за безопасността и оцеляването на Джем, но не и

за това той да е щастлив.

Джем е най-големият ми грях.

Теса имаше право. Бе поискал тя да развали годежа, независимо от

цената; сега осъзна, че не го иска, че не може да го направи. Трябва да

знаеш, че поне знам какво е благородство и чувство за дълг, бе казал той

на Джем и го мислеше. Дължеше му живота си. И нямаше да му отнеме

единственото нещо, което той желаеше повече от всичко друго на света.

Дори и това да означаваше самият той да не е щастлив. Джем не бе за

него просто някой, на когото дължеше толкова много, че никога нямаше

да бъде в състояние да му се изплати, а както се казваше в

споразумението, някой, когото обичаше като собствената си душа.

Джем изглеждаше не само по-щастлив, но и по-силен, помисли си

Уил, цветът на лицето му бе по-здрав, гърбът му бе по-изправен.

— Трябва да ти се извиня — каза Джем. — Бях много суров към теб

във вертепа на ифритите. Знам, че просто се нуждаеше от утеха.

— Не, ти бе прав да…

— Не, не бях — изправи се Джем. — Бях груб с теб, защото не можех

да гледам как се отнасяш към себе си, все едно не струваш нищо. Каквато

и роля да се опитваш да играеш, аз винаги те виждам такъв, какъвто си,

мой кръвни братко. Не само по-добър, отколкото се представяш, но по-

добър, отколкото повечето хора биха могли да се надяват, че са — той

нежно сложи ръка върху рамото на Уил. — Ти си изключително ценен

във всяко едно отношение, Уил.

Уил затвори очи. Видя черната базалтова зала, двата кръга, горящи

на пода. Джем пристъпи от своя кръг към кръга на Уил, така че те

застанаха в едно и също място, заобиколено от огъня. Очите му бяха

черни тогава, широко отворени върху бледото му лице. Уил си спомни

думите от клетвата на парабатаите. Където и да отидеш, и аз ще дойда

там; когато умреш, ще умра и аз и там ще бъда погребан: Ангелът

отреди така и само смъртта може да ни раздели. Същият този глас му

каза сега:

— Благодаря ти за това, което направи за Теса.

Уил не можа да го погледне; гледаше към стената, където сенките

им се бяха преплели, така че не можеше да се каже къде започва единият

и къде другият.

— Благодаря ти, че бе с мен, когато брат Енох вадеше металните

късове от гърба ми — каза той.

Джем се засмя.

— Нали затова са парабатаите.

Заседателната зала бе украсена с червени знамена, върху които

бяха извезани черни руни; Джем прошепна на Теса, че това са руни за