Принц с часовников механизъм

облечена във вечерна рокля в стил ампир. Теса го изостави, опитвайки се

да се добере до някое друго.

Къщата бе малка, сгушена в сянката между два хълма. Скрит в

тъмната корона на някакво дърво, Старкуедър наблюдаваше как

външната врата се отваря и навън излиза един мъж. Въпреки че бе само

спомен, Теса усети как сърцето на Старкуедър започна да бие по-бързо.

Мъжът бе висок, широкоплещест и със зелена като на гущер кожа.

Косата му бе тъмна. Детето, което държеше в ръцете си, за разлика от

него, изглеждаше съвсем нормално, като всяко друго дете — малко, с

пухкави ръчички и розова кожа.

Теса знаеше името на мъжа, защото Старкуедър го знаеше.

Джон Шейд.

Шейд вдигна детето върху раменете си, когато през вратата на

къщата се изсипаха множество странно изглеждащи метални същества,

като сглобени от дете кукли, но с размерите на човек и с кожа от

блестящ метал. Съществата не се отличаваха едно от друго. Само че,

доста странно все пак, бяха облечени — някои в груби облекла на

йоркширски фермери, други в обикновени муселинови рокли.

Металните създания се хванаха за ръце и започнаха да се поклащат

сякаш танцуваха. Детето се засмя и запляска с ръце.

— Виж добре това, синко — каза мъжът със зелената кожа. — Един

ден ще управлявам царство от механични създания като тези, а ти ще си

неговият принц.

— Джон - разнесе се глас от вътрешността на къщата; една жена се

показа от прозореца. Имаше дълга коса с цвят на безоблачно небе.

— Джон, влез вътре. Някой ще те види! А и ще изплашиш детето!

— Той изобщо не изглежда изплашен, Ан — засмя се мъжът и свали

детето на земята, разрошвайкн косата му.

— Моят малък принц на механичните създания...

В спомена в сърцето на Старкуедър се надигна омраза, толкова

яростна, че разкъса обвивката и освободи Теса, изпращайки я отново да

се носи през тъмнината. Тя започна да осъзнава какво се случваше.

Старкуедър бе толкова стар, че губеше нишката, свързваща мисъл и

спомен. Това, което преминаваше през съзнанието му, изглеждаше доста

хаотично. Направи усилие и се опита отново да визуализира семейство

Шейд и улови острия ръб на един спомен — една разпердушинена стая, в

която навсякъде бяха разхвърляни зъбци, палци и зъбчати колела, а

мъжът със зелената кожа и жената със синята коса лежаха мъртви сред

руините. После и това изчезна и тя видя, отново и отново, лицето на

момичето от портрета над стълбите — почти дете, със светла коса и

решително изражение на лицето — видя я да язди пони, лицето й бе

твърдо и непоколебимо, видя косата й, която се развяваше от вятъра,

видя я да крещи и да се гърчи от болка, когато допряха едно стили до

кожата й и черните знаци дамгосаха белотата й. И накрая видя

собственото си лице, което се появи от сенчестата тъмнина на нефа в

йоркширския Институт, усети вълната от изумление, която го заля, да

преминава през нея, бе толкова силна, че я изхвърли от тялото му

обратно в нейното.

Нещо изтрополи леко — копчето бе паднало от ръката й и се бе

търкулнало на пода. Теса вдигна глава и погледна към огледалото над

тоалетната масичка. Отново бе себе, а горчивият вкус в устата й се бе

сменил с този на кръв, там, където бе прехапала устната си.

Тя се изправи на крака, чувстваше се зле, запъти се към прозореца,

отвори го и усети студения нощен въздух, върху потната си кожа. Нощта

бе изпълнена със сенки. Духаше слаб вятър. Тъмната порта на Института

се извисяваше пред нея, а девизът й повече от всякога нашепваше за

тленност и смърт. Погледът й бе привлечен от някакво движение.

Погледна надолу към каменния двор и видя едно бяло привидение,

вперило поглед в нея. Лицето му бе изкривено, но тя го позна. Госпожа

Дарк.

Ахна и бързо се дръпна назад. Зави й се свят. С неимоверни усилия

успя да се съвземе, ръцете й се вкопчиха в перваза и тя се приведе

напред, взирайки се с ужас надолу.

Но дворът бе пуст и в него се движеха само сенки. Тя затвори очи,

след това отново бавно ги отвори и докосна с ръка тиктакащия ангел

върху шията си. Нямаше нищо там, каза си тя, само игра на развихреното

й въображение. Повтаряйки си, че трябва да обуздае фантазиите си или

ще свърши като стария луд Старкуедър, тя затръшна прозореца.

8

Сянка в душата

О, проницателният, изтънчен и всесилен опиум, който и за

богатите, и за бедните еднакво носи успокояващ балсам за

рани, които никога няма да заздравеят в сърцето им, и за

скръбта, която „кара духа да се бунтува"; красноречивия

опиум, които със силната си реторика отклонява целите на

гнева, пледира успешно за умилостивяващо състрадание в

една нощ на небесен сън връща на виновния видението за

неговото детство и измива ръцете му от кръвта.

Томас де Куинси, "Изповеди на един английски пушач на

опиум"