Принц с часовников механизъм

— Значи нямате ни най-малка представа къде е? — за трети път

попита тя. — Уил просто си е тръгнал, така ли?

— Шарлот — гласът на Джем прозвуча успокоително. Бяха в

гостната, с нейните тапети на цветя и лози. Софи бе при огъня и

обръщаше въглищата с ръжена, за да се разгори огънят. Хенри седеше

зад бюрото и премяташе из ръцете си някакви дърводелски

инструменти; Джесамин седеше в шезлонга, а Шарлот се бе настанила в

едно кресло до огъня. Теса и Джем бяха седнали чинно един до друг на

дивана, което караше Теса да се чувства като гост. Бе похапнала солидно

от сандвичите, които Бриджет бе донесла върху една табла, и бе пила

чай; топлината му бавно проникваше в нея и стопляше вътрешностите й.

— Не е нещо необичайно за него. Кога сме знаели къде се скита Уил по

нощите?

— Но сега е различно. Той е видял семейството си, имам предвид

сестра си. О, горкият Уил — гласът на Шарлот загрижено потрепери. —

Вече си мислех, че може би е започнал да забравя за тях…

— Никой не може да забрави семейството си — остро рече

Джесамин. Бе седнала в шезлонга, а пред нея имаше статив и палитра с

бои; неотдавна бе взела решение да се занимава с изкуство, както

подобава на едно момиче, и бе започнала да рисува, да изсича силуети, да

затиска цветя и да свири на спинета в музикалната стая, въпреки че Уил

казваше, че когато пее, гласът й му напомнял за Чърч, когато е в

настроение да се оплаква.

— Разбира се, че е така — бързо отвърна Шарлот. — Имах предвид

да не си потопен непрекъснато в спомените, те може да са много

угнетяващи понякога.

— Сигурно бихме могли да знаем какво да правим с Уил, ако не го

прихващаше нещо всеки ден — каза Джесамин. — Както и да е, той не

може да се грижи за семейството си най-малкото защото, ако можеше,

нямаше да ги напусне.

Теса почти ахна от изумление…

— Как можа да го кажеш? Не знаеш защо си е тръгнал. Не видя

лицето му при имението Рейвънскар.

— Имението Рейвънскар… — Шарлот се взираше с невиждащи очи

към камината. — От всички места, на които бих могла да си помисля, че

ще отидат…

— Врели-некипели — каза Джесамин, гледайки ядосано към Теса.

— Поне са живи. Между впрочем, бих могла да се обзаложа, че изобщо не

е мрачен; мога да се закълна, че се преструва. Винаги се преструва.

Теса погледна към Джем с надеждата, че ще я подкрепи, но той

гледаше към Шарлот и погледът му бе твърд като сребърна монета.

— Какво искаше да кажеш с това — каза той, — от всички места, на

които си мислела, че биха могли да отидат? Знаеше ли, че семейството на

Уил се е преместило?

Шарлот понечи да каже нещо и въздъхна.

— Джем…

— Важно е, Шарлот.

Тя погледна към металната кутия върху бюрото си, където

държеше любимите си лимонови бонбони.

— След като родителите на Уил дойдоха тук, за да го видят, когато

беше на дванайсет, а той ги отпрати обратно… Умолявах го да поговори с

тях, поне за няколко минути, но той не пожела. Опитах се да му обясня,

че ако си тръгнат сега, може би никога повече няма да ги види и аз няма

да мога да му съобщавам новини за тях. Той взе ръката ми и каза: "Моля

те, Шарлот, обещай ми само, че ще ми кажеш, ако умрат". — Тя погледна

надолу, а пръстите й си играеха с плата на роклята. — Бе твърде странна

молба за дванайсетгодишно момче, така че трябваше да му обещая.

— И предполагам си се информирала редовно за благополучието

на семейството му?

— Наех Рейгнър Фел да го прави — каза Шарлот. — През първите

три години. На четвъртата година той дойде при мен и ми каза, че

семейство Херондейл се е преместило. Едмънд Херондейл, бащата на

Уил, бил проиграл къщата. Това бе всичко, което Рейгнър бе успял да

научи. Семейство Херондейл били принудени да напуснат и той загубил

дирите им.

— Казахте ли за това на Уил? — попита Теса.

— Не — поклати глава Шарлот. — Той ме бе накарал да му обещая,

че ще му кажа, ако умрат. Това бе всичко. Защо да добавям към

нещастието му и новината, че са загубили дома си? Той никога не

спомена нищо за тях. Надявах се, че може би е забравил…

— Никога няма да забрави — в гласа на Джем имаше нещо, което

накара нервно движещите се пръсти на Шарлот да застинат неподвижно.

— Не трябваше да го правя — отвърна Шарлот. — Не трябваше да

давам това обещание. Беше нарушение на Закона.

— Когато Уил много иска нещо — тихо каза Джем, — когато

почувства нещо, той е в състояние да ти разбие сърцето.

Настъпи тишина. Устните на Шарлот бяха стиснати, а очите й

блестяха подозрително.

— Каза ли нещо за това къде отива, когато си тръгна от Кингс

Крос?

— Не — отвърна Теса. — Пристигнахме, той скочи и духна

нанякъде, извинете, скочи и изчезна нанякъде — поправи се тя,

забелязвайки по погледите им, че не бяха разбрали американския й

жаргон.

— Скочи и духна — повтори Джем. — Това ми хареса. Прозвуча

като той вдигна облак прах, профучавайки на собственото си

погребение. Не каза нищо, само си проправи път през тълпата и изчезна.

Едва не събори Сирил, който бе дошъл да ни вземе.

— Нещо не ми се връзва — измърмори Шарлот. — Защо, по

дяволите, семейството на Уил ще живее в къща, която е била

собственост на Мортмейн? При това в Йорк. Изобщо не предполагах, че