Принц с часовников механизъм

ще се натъкнем на това. Търсим Мортмейн и откриваме семейство Шейд;

отново се опитваме да го издирим и попадаме на семейството на Уил.

Той ни върти в кръг, като проклетия уроборос, неговия символ.

— Каза, че Рейгнър Фел те е информирал за благополучието на

семейството на Уил — обади се Джем. — Може ли да го направи и сега?

Ако Мортмейн е забъркан в това… по някаква причина…

— Да, да, разбира се — отвърна Шарлот. — Веднага ще му пиша.

— Има нещо, което не разбирам — каза Теса. — Искът за

обезщетение е бил подаден през 1825 г., а за ищеца се казва, че е бил на

двайсет и две години. Ако е бил на двайсет и две години тогава, би

трябвало да е на седемдесет и пет сега, а той не изглежда толкова стар.

Изглежда на четирийсет…

— Има начини — отвърна Шарлот бавно. — Мунданите,

занимаващи се с черна магия, могат да удължават живота си. Някои от

тези заклинания, впрочем, могат да се намерят и в Бялата книга. Ето

защо, ако някой друг, извън Клейва, притежава книгата, това се смята за

престъпление.

— Всички тези вестникарски писания, че Мортмейн е наследил

корабната компания от баща си… — каза Джем. — Смяташ ли, че е

приложил вампирския трик?

— Вампирския трик ли? — като ехо повтори Теса, опитвайки се да

си спомни за нещо такова в Кодекса.

— Това е начин вампирите да запазват парите си в продължение на

дълъг период от време — отвърна Шарлот. — Когато се задържат дълго

време на едно място, достатъчно дълго, че на хората да започне да им

прави впечатление, че не остаряват, те инсценират собствената си смърт

и оставят наследството си на син, който отдавна са изгубили, или на

племенник. И ето че един прекрасен ден племенникът се появява,

приликата с баща му или чичо му е невероятна, но всъщност това е

самият той и той получава парите. И това продължава с поколения. Може

би Мортмейн просто е завещал компанията на самия себе си, за да

прикрие факта, че не остарява.

— Значи се представя за собствения си син — каза Теса. — Което

освен това би му дало основание да смени насоката на развитие на

компанията, да се върне във Великобритания и да започне да се

занимава с механизми и неща от този сорт.

— И вероятно това е причината да напусне къщата в Йорк — каза

Хенри.

— Само че това не обяснява защо там се е настанило семейството

на Уил — продължи да размишлява на глас Джем.

— Или къде е Уил — добави Теса.

— Или къде е Мортмейн — обади се Джесамин, с някакво подобие

на мрачно ликуване. — Остават само девет дни, Шарлот.

Шарлот отметна глава назад върху ръцете си.

— Теса — каза тя. — Не исках да те моля за това, но това бе и

причината да те изпратим в Йоркшир, длъжни сме да опитаме всичко. В

теб ли е копчето от палтото на Старкуедър?

Без да казва нищо, Теса извади копчето от джоба си. То бе кръгло,

от седеф и сребро, и тя усещаше хладината му върху дланта си.

— Искате да се превъплътя в него ли?

— Теса — бързо каза Джем. — Ако не искаш да го правиш, Шарлот…

ние… няма да настояваме да го правиш.

— Знам — отвърна Теса. — Аз го предложих и няма да се отметна

от думите си.

— Благодаря ти, Теса — въздъхна Шарлот с облекчение. — Трябва

да знаем дали не крие нещо от нас и дали не ви е излъгал за нещо. За

участието си в случилото се със семейство Шейд, например…

Хенри се намръщи.

— Това ще бъде мрачен ден, когато няма да можеш да се довериш

на свой сподвижник ловец на сенки, Лоти.

— Този ден вече е настъпил, Хенри, скъпи — отвърна Шарлот, без

да го погледне.

— Значи не искаш да ми помогнеш — унило рече Уил. Магнус бе

използвал магия, за да разпали огъня в камината. В светлината на

танцуващите пламъци магьосникът можеше по-добре да разгледа Уил —

тъмната коса, която се виеше около тила му, фините му скули и силната

му челюст, сянката, която миглите му хвърляха. Той напомняше на

Магнус на някого; спомените в дълбините на съзнанието му се

размърдаха, но отказваха да се избистрят. Понякога, когато са минали

толкова години, е трудно да извадиш на повърхността собствените си

спомени, дори тези, които си обичал. Вече не можеше да си спомни

лицето на майка си, въпреки че знаеше, че е изглеждала като него,

смесица от чертите на холандския му дядо и индонезийската му баба.

— Ако дефиницията ти за „помощ" включва да те спусна в света на

демоните като плъх в яма, пълна с териери, то тогава отговорът ми е

„не", не искам да ти помогна — каза Магнус — Това е лудост, знаеш го.

Върви си вкъщи и се наспи.

— Не съм пиян.

— А може би си. — Магнус прокара ръце през плътната си коса и си

помисли, внезапно и ирационално, за Камила. Можеше да бъде доволен.

Бе прекарал почти два часа тук в тази стая, с Уил, без да мисли за нея.

Което си бе напредък.

— Мислиш, че си единственият, изгубил някого ли?

Лицето на Уил се изкриви.

— Не го прави да звучи така. Като някаква обикновена мъка. Не е

нищо такова. Казват, че времето лекува всички рани, но това предполага,

че изворът на мъката има определени граници. Че има начало и край. А

това е като рана, която се отваря всеки божи ден.

— Да — каза Магнус, облягайки се назад върху възглавниците. — В

това е гениалността на проклятията, нали?

— Щеше да е различно, ако проклятието бе, че всеки човек, когото