Принц с часовников механизъм

Но сега — когато ги видя, остана поразен, особено от момчетата — Джейс и Алек. Когато имаш толкова много спомени, е трудно да определиш към кой точно искаш да се върнеш, както когато прелистваш книга, съдържаща хиляди страници, и се опитваш да откриеш в нея точно определен абзац.

Този път, обаче, знаеше какво му е нужно.

Прекоси, лазейки, нацепения под и коленичи, за да отвори вратата на дрешника. Разбута дрехите и различните пакети и еликсири, търсейки пипнешком това, което му трябваше. Когато излезе от дрешника, кашляйки от кълбата прах, влачеше обемист дървен сандък. Въпреки че бе живял дълго, предпочиташе да пътува с малко багаж — пазеше съвсем малко неща, които да му напомнят за миналото. Усещането му бе, че те ще го обременяват и ще му пречат да върви напред. Когато си безсмъртен, има опасност да загубиш твърде много време, връщайки се назад в миналото си.

Толкова отдавна не бе отключвал сандъка — пантите му заскърцаха така, че Председателят Мяу се скри под дивана, а опашката му потреперваше нервно.

Съдържанието на сандъка изглеждаше като съкровището на не особено изискан дракон. Металът и скъпоценните камъни по някои от предметите блестяха — Магнус извади една стара табакера за емфие с инициали У.С., капакът, на която бе инкрустиран с проблясващи рубини и се усмихна на безвкусната вещ и на спомените, които тя пробуди в него. Останалите неща изглеждаха напълно обикновени: избеляла кремава панделка, принадлежала на Камила; картонено рекламно кибритче от Клуба на облаците с думите "Знам какво си”, изписани с дамски почерк от вътрешната страна на капачето; лимерик*, подписан О.Ф.О.У.У.; полуизгорял лист за писма от Хонконгския клуб, откъдето бе изключен не защото е магьосник, а защото не е бял. Докосна парче навито въже, някъде в дъното на сандъка, и си спомни за майка си. Тя бе дъщеря на холандски колонизатор и индонезийка, починала при раждане, чието име Магнус никога не узна.

* Хумористично петстишие. — Бел. Прев.

Почти бе стигнал дъното на сандъка, когато намери това, което търсеше, и го извади, присвил очи: черно-бяла снимка, залепена върху твърд картон. Не би могла да съществува и нямаше да съществува, ако не бе обсебеността на Хенри от фотографията. Дори и сега Магнус можеше да опише как скрива глава и я изважда изпод покривалото на фотографския си апарат, как бърза с влажните плаки към тъмната стаичка, която си бе оборудвал в криптата, за да прояви филма, как крещи на обектите си да не се движат. В онези дни, сниманите трябваше да са застанали неподвижно пред обектива, за да направиш добра снимка. Нещо, което не бе лесно, помисли си Магнус, а ъгълчетата на устните му се извиха нагоре, за членовете на лондонския Институт.

Ето я Шарлот, тъмната й коса практично бе вдигната на кок. Тя се усмихваше, но някак притеснено, присвила очи срещу слънцето. Зад нея бе Джесамин в рокля, която изглеждаше черна на снимката, но Магнус знаеше, че бе тъмносиня. Косата й бе къдрава и от периферията на сламената й шапка се спускаха панделки като шлейф. Чудеше се как ли щеше да възприеме Изабел: момиче на нейната възраст, което очевидно обожаваше това, че е ловец на сенки, парадираше със синините и белезите от знаците си, сякаш бяха бижута, вместо да ги прикрива с мехлински дантели.

От другата страна на Шарлот бе застанал Джем, изглеждащ като негатив със сребърната си коса и очи; ръката му бе отпусната върху дръжката на бастуна с формата на дракон, а лицето му бе обърнато към Теса. Теса държеше шапката си в ръка и дългите й кестеняви къдрици се развяваха свободно, леко размазани от движението си.

Около Уил имаше ореол от светлина: типично за натурата му, той не бе в състояние да застане на едно място дори за снимка — нещо, което не би изненадало никой, който го познаваше. Беше без шапка, както винаги, и черната му коса се бе накъдрила на тила. Цветът на очите му, разбира се, не можеше да се види, но независимо от това той бе красив и млад и изглеждаше някак уязвим, с една ръка в джоба, а другата — отзад на гърба.

Магнус се взира толкова дълго в снимката, че приликата между Уил и Джейс внезапно го порази. Въпреки че Алек бе с черна коса и очи като на Уил — невероятните му тъмносини очи — Джейс бе този, който повече приличаше на Уил по характер, или поне така изглеждаше на пръв поглед. Същата дръзка самоувереност, прикриваща уязвимостта му, същият остър ум...

Той прокара пръст по ореола около Уил и се усмихна. Уил не бе ангел, но не бе и толкова лош, за какъвто го смятаха мнозина. Когато си мислеше за Уил, дори и сега, след толкова време, отново го виждаше, застанал върху килима на Камила, със стичаща се от дрехите му вода, умоляващ го да му помогне, защото никой друг не е в състояние да го направи. Уил бе този, който му бе отворил очите за идеята, че ловците на сенки и долноземците могат да бъдат приятели.