Цигулката на бащата на Джем 6е направена за него от лютиера Гуарнери, който изработвал цигулки за такива известни музиканти като Паганини. Понякога Джем си мислеше, че баща му е можел да бъде като Паганини — известен със свиренето си в целия свят — ако не бе станал ловец на сенки. Ловците на сенки можеха да се отдадат на музика, рисуване или поезия, но това се случваше обикновено, когато се пенсионираха, дотогава си оставаха преди всичко и най-вече ловци на сенки. Джем знаеше, че не притежава таланта на баща си, който го бе учил да свири, когато бе още толкова малък, че му бе трудно да държи тежкия инструмент, но той свиреше на него по причини, които се простираха далеч отвъд самото изкуство.
Тази вечер се бе почувствал твърде зле, за да се присъедини към останалите за вечеря, усещаше болка в костите и някаква умора, която постепенно обхващаше крайниците му. Накрая се предаде и взе малко
Така че Джем се оттегли в стаята при цигулката си. Сега свиреше Шопен, един етюд, написан всъщност за пиано, но преработен от баща му за цигулка. Музиката започваше тихо и се извисяваше в кресчендо, така че да изцеди всяка капчица енергия и пот от него, всеки опит за концентрация, и да го остави напълно изтощен, така че да не усеща повече силното влечение към дрогата, изгарящо го като огън.
Това бе етюдът, който баща му бе посветил на майка му още преди да се оженят. Бащата на Джем бе романтик, майка му бе по-практична, но независимо от това музиката я бе затрогнала. Баща му бе настоял Джем да го научи наизуст — "Свирех го на годеницата си и един ден и ти ще го свириш на твоята".
Той спря да свири за момент, задъхвайки се. Бе застанал до прозореца, където бе по-хладно. Бе оставил прозореца леко открехнат и горчивият лондонски въздух докосваше бузите и косата му като с пръсти, както лъка в ръката му — струните. Стоеше върху осветено от лунна светлина място на пода, сребърно като
Бе стиснал здраво очи и отново се бе отдал на музиката, лъкът се плъзгаше по струните като плач. Понякога потребността от дрога бе почти непоносима, по-силна от глада и жаждата, по-силна от потребността от любов.
Само че самият той не мислеше, че бе в състояние да мисли непринудено за момичетата. Предполагаше, че няма да е невъзможно да завърже някоя любовна афера, но всъщност не искаше това. Искаше това, което бе имал баща му — любовта, описана от поетите. Начина, по който се гледаха родители му, спокойствието, което ги обгръщаше, когато бяха заедно. Подобието на любов не би му дало това и би било само загуба на време, а и щеше да изпусне възможността за нещо истинско, още повече, че не се бе сблъсквал с много такива.
Прониза го остра болка, когато потребността му от дрога се усили, и той засвири по-бързо. Опитваше се да не поглежда към кутията върху нощното си шкафче. В моменти като този се питаше защо просто не вземе наведнъж пълна шепа от праха. Повечето от пристрастените към