Принц с часовников механизъм

— А може би си. — Магнус прокара ръце през плътната си коса и си помисли, внезапно и ирационално, за Камила. Можеше да бъде доволен. Бе прекарал почти два часа тук в тази стая, с Уил, без да мисли за нея. Което си бе напредък.

— Мислиш, че си единственият, изгубил някого ли?

Лицето на Уил се изкриви.

— Не го прави да звучи така. Като някаква обикновена мъка. Не е нищо такова. Казват, че времето лекува всички рани, но това предполага, че изворът на мъката има определени граници. Че има начало и край. А това е като рана, която се отваря всеки божи ден.

— Да — каза Магнус, облягайки се назад върху възглавниците. — В това е гениалността на проклятията, нали?

— Щеше да е различно, ако проклятието бе, че всеки човек, когото аз обикна, трябва да умре — каза Уил. — Можех да направя така, че да не се влюбвам. Но как да направя така, че другите да не ме обичат? Това е странно и ужасно изтощително.

Наистина изглежда изтощен, помисли си Магнус. И измъчен, по начин, по който може да изглежда само седемнайсетгодишен. Същевременно се съмняваше в истинността на твърдението на Уил, че би могъл да направи така, че да не се влюбва, но разбираше защо момчето бе склонно да повярва на подобна измислица.

— Трябва да играя ролята на някой друг по цял ден, всеки ден — мъчително, ужасно и жестоко.

— Аз по-скоро те харесвам такъв. Само не ми казвай, Уил Херондейл, че поне малко не се забавляваш, играейки дявола.

— Казваха ни, че горчивият хумор е в кръвта ни — каза Уил, гледайки пламъците. — Ела го притежаваше, както и Сесили. Аз самият не мислех, че го притежавам, преди да открия, че се нуждая с него. Научих доста през всички тези години за това как да бъда отвратителен. Но усещам, че започвам да губя себе си — опитваше се да намери точните думи Уил. — Чувствам, че се принизявам, част от мен се спуска надолу към мрака, тази, която е добра, честна и вярна... Ако дълго я държиш далеч от себе си, няма ли да я изгубиш напълно? Ако никой не те обича, съществуваш ли изобщо?

Той произнесе последните думи толкова тихо, че Магнус трябваше да се напрегне, за да го чуе.

— Какво беше това?

— Нищо. Нещо, което бях прочел някога — Уил се обърна към него. — Ще бъде проява на милосърдие от твоя страна, ако ме изпратиш в света на демоните. Мисля, че ще намеря този, когото търся. Това е единственият ми шанс, без него животът ми е безсмислен.

— Лесно е да го кажеш, когато си на седемнайсет — каза Магнус, без никаква студенина. — Влюбен си и си мислиш, че това е всичко на света. Но светът е по-голям от теб, Уил, и може би се нуждае от теб. Ти си ловец на сенки. Служиш на благородна кауза. Животът ти не ти принадлежи и нямаш право да го прахосваш.

— Тогава нищо не ми принадлежи — каза Уил и се отдръпна от камината, залитайки, сякаш наистина беше пиян. — Щом като не съм господар дори на собствения си живот.

— Кой е казал, че трябва да сме щастливи? — меко каза Магнус и пред очите му изплува къщата, в която бе преминало детството му, майка му, която ужасена се дръпва от него, и съпругът й, който не бе негов баща, целият в пламъци. — Какво ще кажеш за това, което дължим на другите?

— Дал съм им всичко, което имам — каза Уил, грабвайки палтото си от облегалката на стола. — Получили са достатъчно от мен и ако това е, което имаш да ми казваш, в такъв случай си тръгвам, магьоснико.

Той изстреля последните думи като проклятие. Съжалил за остротата си, Магнус понечи да се изправи на крака, но Уил вече се бе втурнал към вратата. Тя се затръшна зад гърба му. Минута по-късно Магнус го видя да минава под прозореца на фасадата, устремен напред, с приведена срещу вятъра глава.

* * *

Теса седеше пред тоалетката, загърната с халата си, и въртеше малкото копче в ръка. Бе поискала да я оставят сама, да направи това, за което я бе помолила Шарлот. Не за първи път щеше да се превъплъти в мъж; Сестрите на мрака я бяха карали да го прави неведнъж и макар усещането да бе странно, не това бе причината за нежеланието й. Причината, бе мракът, който бе съзряла в очите на Старкуедър, лекият оттенък на лудост в гласа му, когато говореше за трофеите, които бе взел. Не беше разсъдък, който би искала да опознае повече.

Не бе длъжна да го прави, помисли си тя. Можеше да излезе и да им каже, че е опитала, но не се е получило. Но щом тази мисъл се мярна в съзнанието й, вече знаеше, че нямаше да го направи. Мислеше си, че трябва да е лоялна към тях. Те я закриляха, бяха мили с нея, бяха й казали голяма част от истината за самата нея и имаха същата цел като нея — да открият Мортмейн и да го обезвредят. Помисли си и милия поглед, с който я гледаше Джем, спокоен, сребрист и искрен. Пое си дълбоко въздух и сключи пръсти около копчето.