Принц с часовников механизъм

— Тя бе невредима. Обгърна ме с ръце и започна да ме успокоява. Каза ми, че думите на демона не означават нищо. Бе си позволила да чете някои от забранените книги в библиотеката и затова знаеше какво е серафимска кама и как да я използва, и че това, което бях отворил, е Пиксис, само че нямаше представа за какво му е било на баща ни да съхранява този Пиксис. Накара ме да обещая да не казвам нищо на родителите ни, още повече в нейно отсъствие, и след това ме заведе да си легна и ми чете, докато заспах. Бях изтощен от ужаса на преживяното, струва ми се. Спомням си, че я чух да обяснява с приглушен глас на майка ми нещо за това как съм се разболял, докато ги е нямало, невинна детска треска, нищо повече. Междувременно аз се наслаждавах на суетнята около мен и демонът вече ми се струваше като някакъв едва ли не забавен спомен. Спомням си, че си представях как ще разкажа за него на Сесили — без да споменавам, разбира се, че Ела ми е спасила живота, докато аз крещях като дете.

— Ти наистина си бил дете — отбеляза Магнус.

— Бях достатъчно голям — отвърна Уил. — Достатъчно голям, за да разбера както става, когато на следващата сутрин се събудих от отчаяните вопли на майка ми. Тя бе в стаята на Ела, а Ела бе мъртва в леглото си. Направиха всичко възможно, за да ме държат настрана, но аз бях успял да видя достатъчно. Тя се бе подула, имаше зеленикавочерен цвят, сякаш нещо бе започнало да я разлага отвътре. Изобщо не приличаше на сестра ми. Изобщо не приличаше на човешко същество. За разлика от тях аз знаех какво се бе случило. "Всеки, който те обича, ще умре. И ще започна от нея.” Проклятието се бе сбъднало. И тогава разбрах, че трябва да ги напусна, че трябва да напусна семейството си, преди да съм им причинил този ужас отново. Тръгнах си още същата нощ и се отправих към Лондон.

Магнус отвори уста, след това отново я затвори. Не знаеше какво да

каже.

— Виждаш ли — каза Уил, — проклятието едва ли би могло да се нарече глупост. Видях го осъществено в действие. От този момент се боря да направя така, че докато съм жив, това, което сполетя Ела, да не сполети никого другиго. Можеш ли да си представиш това? Можеш ли?

— той прокара ръце през тъмната си коса, оставяйки разбърканите кичури отново да паднат в очите му. — Да не допускаш никого близо до себе си. И същевременно да правиш така, че всеки, който би могъл да те заобича, да те намрази. Трябва да държа семейството си на разстояние от самия себе си и се надявам те да ми простят това. Всеки ден трябва да проявявам жестокост към тези, с които съм избрал да живея, за да не стане така, че те да изпитат привързаност към мен.

— Теса... — в съзнанието на Магнус внезапно изплува момичето със сериозното лице и сивите очи. — Мислиш, че тя не те обича ли?

— Да. Държах се достатъчно отвратително с нея — гласът на Уил прозвуча окаяно и злощастно и същевременно в него се долавяше ненавист към самия себе си. — Мисля, че имаше момент, когато тя бе, поне така ми се струваше, почти мъртва, разбираш какво искам да кажа, и аз я оросих като дъжд, показах й какво чувствам. Мисля, че тя ми възвърна способността отново да изпитвам чувства. Но аз я съкруших по най-жесток начин и сега тя ме мрази.

— Ами Джем? — попита Магнус, страхувайки се да чуе отговора.

— Джем така и така ще умре — каза Уил със задавен глас. — Джем е нещо, което мога да си позволя. Казвам си, че ако умре, това няма да е по моя вина. Той и без това умира, при това страдайки. Смъртта на Ела поне бе внезапна. Може би независимо от мен той би могъл да има лека смърт

— и той вдигна очи, срещайки обвинителния поглед на Магнус. — Никой не може да живее съвсем без нищо — прошепна. — Джем е всичко, което имам.

— Трябва да му го кажеш — каза Магнус. — Той би избрал да бъде

твой парабатай, независимо от всичко, дори и да знаеше за риска.

— Не мога да го натоварвам с това знание. Той щеше да го запази в тайна, ако го помолех, но това би му причинило болка, а и болката, която причинявам на другите, щеше да го наранява още повече. Ако пък бях казал на Шарлот, на Хенри и на останалите, че държанието ми е само преструвка; че всяко ужасно нещо, което съм им казвал, е лъжа; че се скитам из улиците само за да създавам впечатлението, че съм бил навън, за да се напивам и да ходя по бордеите, когато всъщност нямам никакво желание да го правя — тогава ще спра да ги отблъсквам.

— Значи не си казвал на никого за проклятието? На никого, освен на мен, на никого през всичките тези години?

— Как бих могъл? — попита Уил. — Как бих могъл да бъда сигурен, че някой нямаше да се привърже към мен, ако знаеше истината? История като тази може да предизвика съжаление, съжалението може да прерасне в привързаност и тогава...

Магнус повдигна вежди.

— Не се ли притесняваш за мен?