Принц с часовников механизъм

Жената, която им отвори вратата, погледна назад през рамо, преди да тръгне по коридора. На гърба на роклята си имаше цепка, през която можеха да се видят краката й и края на дълга разклонена опашка на бели и черни петна, подобно на люспите на змия. Тя е магьосница, помисли си Теса и усети глухите удари на сърцето си. Рейгнър, Сестрите на мрака, тази жена — защо всички магьосници изглеждаха толкова зловещо? С изключение на Магнус, може би, но тя имаше усещането, че Магнус беше изключение за много правила.

Коридорът отвеждаше към широка стая, стените на което бяха боядисани в тъмночервено. От тавана се спускаха великолепни, изящно изрисувани фенери, които хвърляха светли отражения върху стените. Край стените бяха наредени легла, подобни на койки, като във вътрешността на кораб. В центъра на стаята имаше широка кръгла маса. Около нея бяха насядали няколко мъже, кожата им бе кървавочервена като стените, а косите — подстригани късо. Ръцете им завършваха със синьочерни животински нокти, отрязани късо, вероятно за да могат по -лесно да отмерват, изсипват и смесват различните прахове и смеси, разстлани пред тях върху масата. Праховете проблясваха на светлината на лампите като разпаднали се на прах скъпоценности.

— Това свърталище на пушачи на опиум ли е? — прошепна Теса в ухото на Джем.

Очите му с тревога оглеждаха стаята. Тя усещаше напрежението му, пулсиращите като тупкащо сърчице на колибри вени под кожата му.

— Не — в гласа му се долавяше безпокойство. — Не точно. Това по-скоро са демонски илачи и вълшебни прахове. Мъжете около масата са ифрити. Магьосници без магьоснически умения.

Жената в червената рокля се бе навела над рамото на един от ифритите. Двамата вдигнаха очи и погледнаха Теса и Джем, после погледите им се спряха върху Джем. На Теса не й хареса начина, по който го гледаха. Жената се усмихваше; погледът на мъжа бе пресметлив. Жената се изправи и тръгна към тях с кръшна походка, бедрата й се полюшваха ритмично под тесния сатен на роклята.

— Мадран каза, че имаме това, което търсиш, сребърно мое момче — каза тя, прокарвайки червен нокът през лицето му. — Няма нужда да се преструваш.

Джем рязко се отдръпна. Теса не го бе виждала толкова изнервен.

— Казах ти, че търсим един приятел — озъби й се той. — Нефилим. Със сини очи и черна коса. — Гласът му се извиси: — ТаИшп га\ га\ па И7*

* Къде е той сега? (кит.). — Бел. Прев.

Тя го погледна за момент, след това поклати глава.

— Не бъди глупав — каза. — Останало ни е съвсем малко уни фен*, когато свърши, ще умреш. Опитваме се да доставим още, но търсенето напоследък...

* Сребърен прах (кит.). — Бел. Прев.

— Спестете ни опитите да продадете стоката си — каза Теса, която внезапно се ядоса. Не можеше да издържа повече изражението на лицето му, всяка дума бе за него като удар с камшик. Неслучайно Уил му бе купувал отровите им. — Къде е приятелят ни?

Жената просъска нещо, сви рамене и посочи към едно от леглата, закрепено към стената.

— Там.

Джем пребледня, а Теса се загледа нататък. Тези, които ги заемаха, бяха толкова неподвижни, че първоначално бе помислила, че леглата са празни, но сега, когато се загледа по-внимателно, откри, че всички легла бяха заети. Някои се бяха излегнали настрани, с ръце, провесени към пода и с разперени пръсти; повечето лежаха по гръб, с отворени очи, взирайки се в тавана или в леглото над тях.

Без да отрони дума Джем закрачи през стаята, а Теса го последва. Когато се приближиха до леглата, тя осъзна, че не всички, лежащи в тях, бяха хора. Можеха да се видят сини, виолетови, червени и зелени кожи; зелени коси, дълги и оплетени като мрежа от зелени водорасли, се стелеха върху мръсна възглавница; пръсти с остри животински нокти се вкопчваха в дървената рамка на леглото, сякаш някой стенеше. Някой се изкикоти тихо и безнадеждно, звук, който бе по-тъжен и от плач; друг глас повтаряше за стотен път детско стихотворение:

Портокали и лимони -

камбаната на "Свети Клемънт "говори.

Кога ще ми платиш? —

Камбаната на Олд Бейли* кънти.

Когато стана богат! — камбаните на Шордич ехтят.

* Сградата на Централния углавен съд на Лондон, — Бел. Прев.

— Уил — прошепна Джем. — Бе спрял пред една от койките и се подпираше на нея, сякаш краката отказваха да му служат повече.

Върху койката лежеше Уил, омотан в тъмно старо одеяло. Беше облечен само с панталони и риза; коланът с оръжията му висеше на гвоздей. Краката му бяха боси, а очите — полупритворени, синьото им едва прозираше изпод бордюра от тъмни мигли. Косата му, мокра от пот, бе полепнала по челото, страните му бяха огненочервени и трескави. Гърдите му се надигаха и спускаха на пресекулки, сякаш му бе трудно да си поема дъх.

Теса протегна ръка и сложи опакото на ръката си върху челото му.