Принцеса с часовников механизъм

стопляше кожата й и много скоро Теса дишаше също толкова тежко,

колкото него, а дланите й се плъзгаха по раменете, по ръцете, по гърдите

му. Целуна бледите белези, които Знаците бяха оставили върху кожата му,

увивайки се около него, докато не се превърнаха в гореща плетеница от

крайници, а тя поглъщаше стоновете, с които бяха примесени целувките

му.

— Теса... — прошепна той, — Тес... ако искаш да спра...

Тя поклати глава безмълвно. Пламъците в огнището бяха почти

угаснали. Притиснат до нея, Уил беше изтъкан от ъгли и сенки, кожата му

— едновременно мека и корава до нейната. Не.

— Искаш го? — Гласът му беше хриплив.

— Да — отвърна тя. — А ти?

Пръстът му проследи очертанията на устните й.

— За това бих отишъл в Ада. За това бих се отказал от всичко.

Теса усети, че очите й парят и в тях напират сълзи. Тя примига с

мокри ресници.

— Уил...

— Dw I’n dy garu di am byth — каза той. — Обичам те. Завинаги.

А после покри тялото й със своето.

Късно през нощта или пък рано сутринта, Теса се събуди. Огънят беше

догорял напълно, ала стаята беше осветена от странната факла, която

сякаш се запалваше и угасваше без някаква видима причина.

Тя се отдръпна лекичко назад и се облегна на лакът. Уил спеше до нея,

потънал в непробудния сън на онзи, който е изтощен до краен предел.

Въпреки това изглеждаше умиротворен... повече, отколкото тя го бе

виждала преди. Дишането му беше равномерно, ресниците му потрепваха

лекичко.

Беше заспала, положила глава върху ръката му, и ангелът с

часовников механизъм, който все още беше около врата й, почиваше

върху рамото му, съвсем мъничко вляво от ключицата. Когато се

отдръпна, Теса с изненада видя, че там, където беше лежал върху кожата

на Уил, ангелът бе оставил следа, не по-голяма от един шилинг, с формата

на бяла звезда.

20

Адските устройства

Като автоматони, задвижвани от жици,

тънки скелети се плъзгаха,

уловени в бавен кадрил,

а после се хванаха за ръце

и подеха великолепна сарабанда*,

а смехът им отекваше, тънък и пронизителен.

Оскар Уайлд, “Къщата на блудницата”

* Старинен испански бавен танц. — Бел. ред.

— Толкова е красиво! — ахна Хенри.

Ловците на сенки от Института в Лондон — заедно с Магнус Бейн —

бяха оформили нещо като полукръг в криптата и се взираха в една от

голите каменни стени... или по-точно — в нещо, което се беше появило

върху една от голите каменни стени.

То беше греещ портал, висок около три метра и широк около метър и

половина. Не беше издялан в камъка, а по-скоро беше изтъкан от светещи

руни, които се преплитаха една в друга като пълзящи растения. Не бяха от

Сивата книга — в това Гейбриъл беше сигурен, защото щеше да ги

разпознае. Не, това бяха руни, които не бе виждал никога преди.

Изглеждаха някак различни, сякаш бяха на друг език, ала всяка от тях

беше красива по свой специфичен начин и нашепваше песен за пътуване и

разстояния, за завихрено черно пространство и разстоянието между

световете.

Грееха със зелена светлина в мрака, бледи и киселинни. В техните

очертания стената не се виждаше... имаше единствено непрогледен мрак,

като онзи, който тегне в дълбоки бездни.

— Наистина е невероятно — каза Магнус.

Всички, освен него, бяха с бойно облекло и въоръжени до зъби —

Гейбриъл беше преметнал през рамо любимия си двуостър меч и ръцете

направо го сърбяха да стиснат дръжката му. Въпреки че харесваше лъка,

той беше обучен в умението да върти меч от учител, който можеше да

проследи своите наставници чак до Лихтенауер* и Гейбриъл смяташе, че

именно мечът е най-силната му част. Освен това лъкът и стрелите едва ли

биха му били от същата полза срещу автоматоните, колкото оръжие, което

можеше да ги посече на съставните им части.

* Йоханес Лихтенауер — прочут немски майстор на меча от XV век,

чието фехтовално изкуство се превръща в основа на германската

фехтовална традиция. — Бел. прев.

— Единствено благодарение на теб, Магнус — каза Хенри. Той

сияеше... или пък, помисли си Гейбриъл, това се дължеше на светлината на

руните, отразена върху лицето му.

— Ни най-малко — отвърна магьосникът. — Ако не беше твоят гений,

това никога нямаше да бъде създадено.

— Колкото и да ми е приятна тази размяна на любезности — намеси

се Гейбриъл, виждайки, че Хенри се кани да отговори, — остават още

няколко... съществени въпроса относно това изобретение.

Хенри го погледна неразбиращо.

— Като например?

— Вярвам, Хенри, че Гейбриъл се интересува дали тази... врата... —

започна Шарлот.

— Нарекохме го Портал — заяви Хенри. Главната буква пролича

съвсем ясно в гласа му.

— ...действа — довърши ръководителката на Института. — Опитахте

ли го?

Съпругът й изглеждаше сломен.

— Ами... не. Нямаше време. Но те уверявам, че изчисленията ни са

безпогрешни.