Принцеса с часовников механизъм

изненада на консула, всички седнаха. Не тихо, но все пак седнаха... или

поне онези, които имаха места. Залата беше препълнена, рядко се

случваше толкова много ловци на сенки да присъстват на едно заседание.

Имаше представители на всички Институти — Ню Йорк, Банкок, Женева,

Бомбай, Киото, Буенос Айрес. Отсъстваха единствено лондонските ловци

на сенки — Шарлот Брануел и нейните съучастници.

Алойзиъс Старкуедър остана прав. Раздърпаното му тъмно наметало

плющеше около него като гарванови крила.

— Къде е Шарлот Брануел? — настоя да узнае той. — От съобщението,

което получих, ставаше ясно, че тя ще бъде тук, за да обясни

съдържанието на писмото си до Съвета.

— Аз ще обясня съдържанието на нейното писмо — каза консулът

през стиснати зъби.

— Би било за предпочитане да го чуем от самата нея — обади се

Малхотра, местейки пронизващите си тъмни очи между консула и

инквизитора. Инквизитор Уайтлоу имаше изтощен вид, сякаш напоследък

страдаше от безсъние — ъгълчетата на устните му бяха напрегнати.

— Шарлот Брануел пресилва нещата — заяви консулът. — Поемам

пълна отговорност за това, че я поставих начело на Института в Лондон.

Не биваше да го правя. Тя беше освободена от позицията си.

— Имах случай да се срещна с госпожа Брануел и да разговарям с нея

— каза Старкуедър със силния си йоркширски акцент. — Не ми се стори

като някой, който е склонен да пресилва.

С вид, сякаш си беше припомнил защо бе толкова доволен, че

Старкуедър бе престанал да посещава заседанията на Съвета, консулът

процеди:

— Тя е в деликатно състояние и вярвам, че... че това я е направило...

неуравновесена.

Шумен говор и объркване последваха след думите му. Присвил очи,

инквизиторът хвърли на Уейланд отвратен поглед. В отговор консулът го

изгледа сърдито. Явно бе, че двамата мъже се бяха карали — консулът

беше зачервен от гняв и в очите, които впи в инквизитора, се четеше

усещането, че е бил предаден. Очевидно бе, че Уайтлоу не е съгласен с

думите му.

Една жена се изправи от претъпканите пейки. Имаше бяла коса,

вдигната високо на главата, и властно държание. Консулът придоби вид,

сякаш му идеше да изстене. Калида Феърчайлд. Лелята на Шарлот

Брануел.

— Ако намеквате — каза тя с леден тон, — че племенницата ми взема

истерични и неразумни решения, защото в утробата й расте дете от

новото поколение ловци на сенки, консул Уейланд, съветвам ви да си

вземете думите обратно.

Консулът изскърца със зъби.

— Няма никакво доказателство, че твърденията на Шарлот Брануел

относно местонахождението на Мортмейн в Уелс съдържат и зрънце

истина. Всичко тръгва от думите на Уил Херондейл, който е само момче,

при това — крайно безотговорно момче. Всички доказателства,

включително и дневниците на Бенедикт Лайтууд, говорят за нападение

над Лондон и именно там трябва да съсредоточим силите си.

Из стаята се разнесе жужене, а думите „нападение над Лондон" се

повтаряха отново и отново. Амалия Моргенстърн си вееше с дантелена

кърпичка, а Лилиан Хайсмит, видимо доволна, докосваше дръжката на

камата, стърчаща от китката на ръкавицата й.

— Доказателства! — сопна се Калида. — Думата на племенницата ми е

доказателство...

Последва ново шумолене и една млада жена с яркозелена рокля и

предизвикателно изражение се изправи на крака. Последният път, когато

консулът я беше видял, тя ридаеше в същата тази заседателна зала и

настояваше за справедливост. Татяна Блекторн, по баща Лайтууд.

— Консулът е прав за Шарлот Брануел! — възкликна тя. — Тя и Уилям

Херондейл са причината съпругът ми да е мъртъв!

— Нима? — От гласа на инквизитор Уайтлоу буквално капеше

сарказъм. — Кой точно уби съпруга ви? Уил?

Разнесе се изумен шепот. Татяна изглеждаше бясна.

— Баща ми не беше виновен...

— Напротив — прекъсна я инквизиторът. — Не искахме да го правим

обществено достояние, госпожо Блекторн, ала вие не ми оставяте избор.

Смъртта на съпруга ви беше разследвана и се установи, че вината

наистина е била на баща ви, при това — много сериозна вина. Ако не бяха

действията на братята ви — както и тези на Уил Херондейл, Шарлот

Брануел и останалите от Института в Лондон — името Лайтууд щеше да

бъде изличено от регистрите на ловците на сенки, а вие щяхте да

прекарате остатъка от живота си като мундан без никакви приятели.

Татяна почервеня като цвекло и стисна юмруци.

— Уилям Херондейл ме... ме засипа с неописуеми обиди, които никога

не би трябвало да бъдат изричани пред една дама...

— Не виждам какво общо има това с въпроса, който обсъждаме в

момента — заяви инквизиторът. — Човек може да бъде груб в личния си

живот и едновременно с това да е прав по други, по-значими въпроси.

— Вие отнехте къщата ни! — изкрещя Татяна. — Принудена съм да

завися от щедростта на семейството на съпруга ми, като някоя умираща от

глад просякиня...

Очите на инквизитора блеснаха като скъпоценните камъни върху

пръстените му.

— Домът ви беше конфискуван, госпожо Блекторн, не откраднат.

Претърсихме имението Лайтууд — продължи той, повишавайки глас, — и

то се оказа пълно с доказателства за връзките на баща ви с Мортмейн —

дневници, в които се говореше за низки, скверни и неописуеми деяния.