Принцеса с часовников механизъм

когато се върна в магазина си, бе да затули с навосъчена хартия

прозореца, който онова нефилимско момче беше строшило така нехайно.

Очилата му също ги нямаше, изгубени във водите на канала „Лаймхаус". И

никой, както изглеждаше, нямаше да плати изключително скъпата

поръчка на Бенедикт Лайтууд.

Сатирът вдигна подразнено глава, когато звънчето издрънча,

оповестявайки отварянето на вратата, и се намръщи. Мислеше, че е

заключил.

— Пак ли се връщаш, нефилиме? — сопна се той. — Реши да ме

хвърлиш в реката не веднъж, а два пъти? Държа да те уведомя, че имам

силни приятели...

— Не се съмнявам, че е така, мошенико. — Високата качулата фигура

на прага се пресегна и затвори вратата зад себе си. — И страшно искам да

науча повече за тях. — Студено желязно острие проблесна в сумрака и

очите на сатира се разшириха от страх. — Имам няколко въпроса към теб

— заяви мъжът на прага. — И ако бях на твое място, не бих се опитвал да

бягам. Не и ако държиш да си запазиш пръстите на ръцете...

13

Умът си има планини

Умът си има планини; скали високи, стръмни,

страшни, непокорени от човешки крак.

Да им се надсмива може само онзи,

който нивга не е бродил там.

Нито трае дълго нашето затворничество, в място

толкова стръмно и така дълбоко. Ето!

Изпълзи, Отрепко,

под тоз подслон от вихъра на страшна буря:

всеки живот завършва с тлен

и в сън умира всеки ден.

Джерард Манли Хопкинс, „Не, по-страшно няма"

По-късно Теса не можеше да си спомни дали бе изпищяла, когато

политна в пропастта. Помнеше единствено едно дълго и безмълвно

падане, реката и камъните, носещи се към нея със страховита скорост,

небето в краката й. Вятърът брулеше лицето и развяваше косата й, докато

тя се премяташе във въздуха. Внезапно нещо я дръпна за гърлото и тя

посегна към врата си.

Медальонът с ангела се беше вдигнал над главата й, сякаш някаква

огромна ръка се беше протегнала от небето, за да го свали. Обгърна я

металическо бръмчене, две големи крила се разпериха и нещо я улови,

забавяйки падането й. Очите на Теса се разшириха... беше невъзможно,

невъобразимо... ала незнайно как нейният ангел с часовников механизъм

беше придобил размерите на човешко същество и се рееше над нея,

размахал големите си механични криле. Тя се взря в красивото лице над

себе си, лицето на метална статуя, все така безизразно, както винаги... но

ангелът имаше ръце, също толкова истински като нейните, и те я държаха

здраво, докато крилете му пляскаха във въздуха и тя падаше бавно, нежно,

като пух от глухарче, понесен от вятъра.

„Може би умирам", помисли си. А после: „ Това е невъзможно". Но

докато ангелът я държеше и те се носеха заедно надолу, земята ставаше

все по-ясна и по-ясна под нея, така че Теса вече можеше да различи

отделните камъни край потока, течащата вода, която се лееше в руслото

си, отражението на слънцето в нея. Сянка с формата на криле се появи под

тях, все по-голяма и по-голяма, и ето че девойката се спускаше към нея,

докато двамата с ангела не докоснаха земята, кацвайки върху меката

пръст и камъните, пръснати по брега на потока.

Момичето

ахна,

по-скоро

от

изумление,

отколкото

от

съприкосновението със земята и посегна нагоре, сякаш за да омекоти

падането на ангела със своето тяло... но той вече се свиваше, ставаше все

по-малък и по-малък, крилете му се сгънаха и когато падна до нея, отново

беше с размерите на мъничка играчка. Теса протегна разтреперана ръка и

го вдигна. Лежеше върху неравни скали, наполовина потопена в студената

вода на потока, която вече бе започнала да се просмуква в полите на

роклята й. Сграбчи медальона и повика на помощ последните останки от

силата си, за да изпълзи на брега, където рухна, притиснала до гърдите си

ангела, тиктакащ с познатия ритъм до сърцето й.

Седнала в креслото, където обикновено се настаняваше Уил, Софи

гледаше как Джем спи.

Имаше време, помисли си тя, когато би била едва ли не благодарна за

възможността да бъде толкова близо до него, да слага студени компреси

върху челото му, когато той се размърда и промърмори нещо, изгарян от

треска. И въпреки че вече не го обичаше така, както някога — сега си

даваше сметка, че това не бе било точно любов, а по-скоро възхищение

отдалеч по някого, когото изобщо не познава — сърцето й се късаше,

когато го виждаше такъв.

Едно момиче в родния град на Софи бе умряло от туберкулоза и тя си

спомни как всички бяха обсъждали колко красиво бе станало то от

болестта, преди тя да го убие — бледо и слабо, с трескаво розови бузи.

Същият цвят бе обагрил страните на Джем сега, докато той се мяташе

върху възглавниците. Сребърнобялата му коса беше като скреж,

неспокойните му пръсти потръпваха върху одеялото. От време на време

отронваше нещо на мандарин, което Софи не разбираше. Викаше Теса : „Wo