— Взех решение. Направих го, когато казах на Уил да върви. —
Момчето наклони глава на една страна, а после вдигна поглед към жената
и бледите му очи със сини сенки се приковаха в лицето й, сякаш я молеха
да разбере. — Искам всичко това да свърши — заяви той. — Софи казва, че
търсите лек за мен. Знам, че дадох разрешение на Уил, но искам всички да
престанете. Шарлот, това е краят.
Когато Сесили и Гейбриъл се прибраха в Института, навън вече бе
започнало да се стъмва. Да се разхожда из града с другиго, освен с брат си,
беше непознато изживяване за девойката и тя остана силно изненадана от
това колко й беше приятно в компанията на Гейбриъл Лайтууд. Беше я
накарал да се смее, въпреки че тя бе сторила всичко възможно, за да го
скрие, и най-услужливо се беше натоварил с всички пакети, макар Сесили
да бе очаквала, че ще възрази против ролята на носач.
Вярно, че може би не трябваше да изхвърля онзи сатир през
витрината... нито пък в канала след това. Ала й беше трудно да го вини.
Прекрасно знаеше, че бе избухнал не заради непристойните рисунки,
които Салоус й беше показал, а заради напомнянето за баща му.
„
Института, —
Гидеон още с пристигането си, но го намираше тих и затворен. Той не
говореше много и макар че понякога помагаше на Уил с нейното обучение,
беше сдържан и сериозен с всички, освен със Софи. В нейно присъствие
понякога човек можеше да забележи проблясъци на шеговитост от негова
страна. Притежаваше особено чувство за хумор и мрачно наблюдателна
природа в допълнение към спокойната си душа.
Събирайки късчета информация от Теса, брат си и Шарлот, Сесили бе
успяла да скърпи историята на семейство Лайтууд, което й бе помогнало
да разбере защо Гидеон е толкова мълчалив. Почти като нея и Уил, той
също беше обърнал гръб на семейството си и носеше белезите от тази
загуба. Изборът на Гейбриъл беше различен. По-малкият брат бе останал
до баща си и бе наблюдавал бавната разруха на ума и тялото му. Какви ли
мисли се бяха въртели в главата му, докато това се бе случвало? В кой
момент си бе дал сметка, че е направил погрешния избор?
Обектът на мислите й отвори входната врата и когато Сесили
прекрачи прага на Института, бе посрещната от гласа на Бриджет,
долитащ от вътрешността:
— Тя пее — рече Сесили, докато поемаше по стълбите. — Отново.
Гейбриъл, крепейки ловко пакетите, издаде равнодушен звук.
— Умирам от глад. Чудя се дали бих могъл да си изпрося малко хляб и
студено пилешко, ако й кажа, че нямам нищо против песните й.
— Всички
към твърде красивия му профил. Гидеон също изглеждаше добре, но
Гейбриъл сякаш беше изваян от сурови черти, брадичка и скули, което на
момичето й се струваше много по-изящно. — Нали знаете, че вината не е
ваша — добави тя неочаквано.
— За какво?
Вече бяха изкачили стълбата и сега вървяха по коридора на втория
етаж. Магическите светлини бяха приглушени и той се стори доста тъмен
на девойката. Пеенето на Бриджет все още достигаше до ушите й:
— За баща ви — рече Сесили.
Лицето на Гейбриъл се стегна и за миг момичето си помисли, че се
кани да й отвърне гневно, ала той каза само:
— Вината може и да е била моя, може и да не е била, но аз избрах да си
затворя очите за престъпленията му. Повярвах му, когато не трябваше, и
той опозори името Лайтууд.
Тя замълча за миг, преди да отговори:
— Дойдох тук, защото вярвах, че ловците на сенки са чудовища, които
ми бяха отнели брата. Вярвах го, защото и родителите ми го вярваха. Само
че те грешаха. Ние не сме като своите родители, Гейбриъл. Не е нужно да
носим на плещите си товара на техния избор или греховете им. Вие може
да накарате името Лайтууд отново да засияе.
— Това е разликата между нас двамата — рече той с немалка доза
горчивина. — Вие сте тук по свой избор, а аз бях прогонен от дома си...
прокуден от чудовището, което някога беше мой баща.
— Е — меко каза Сесили, — не точно прогонен чак дотук. По-скоро
само до Чезуик.
— Какво...
Тя му се усмихна.
— Все пак съм сестра на Уил Херондейл. Не можете да очаквате да съм
сериозна през
Изражението му при тези думи беше толкова комично, че девойката